-->

Кампании : 2017 | 2016 | 2015 | 2014 | 2013 | 2012 | 2011 | 2010 | 2009 | 2008 |

Кампания 2017

Изказване на Посланичката на държавата Израел в България, Нейно Превъзходителство госпожа Ирит Лилиан| Поздравително писмо от г-жа София Коен, Председател на Централния израелтянски духовен съвет| Изказване на господин Димитър Иванов, Директор „Проекти” във Организацията на евреите в България „Шалом”| Изказване на Проф. Хени Лорер| Изказване на госпожа Цветина Кънева, Секретар на регионалната организация на евреите "Шалом"- София| Изказване на Доц. Албена Танева, преподавател в СУ “Св.Климент Охридски”, катедра Публична администрация| Изказване на господин Виктор Барух| "Да се поучим от историята" (Изказване на п-р Андрей Аврамов направено на 24.01.2016 година) | Важна бележка| Писмо до пасторите| Кампания 2016 |

Изказване на Посланичката на държавата Израел в България, Нейно Превъзходителство госпожа Ирит Лилиан

Благодаря Ви за гостоприемството, за това, че съм заедно с Вас!

Двадесет и седми януари я обявен за Международен възпоменателен ден за Холокоста. За хиляди хора по света всеки ден е мемориален ден на Холокоста. Тези хора стават все по-възрастни. Според много изследователи до 2040 г. вече няма да има останали живи свидетели на Холокоста сред нас. Днес 65% от оцелелите от Холокоста са на възраст над 80 години. Всеки ден живата памет бива погребвана. В много отношения техните деца и внуци също носят памет за този ужасен период. Мога да говоря от личния си опит. Както сега за пръв път през живота си преживявам такъв голям сняг, не мога да не си спомня за дядо ми, който не е сред живите от много години. Но той е, който е стоял с една много тънка връхна дреха, дори бих казала пижама, в лагера. Без много храна, без питие, работещ по цял ден в този тежък сняг. Мисля, че този жив спомен за Холокоста минава през умовете на мнозина всеки ден, когато мислят за своите бащи и дядовци някъде по земята.

Инициативата за този мемориален ден дойде от един дипломат от израелските дипломатически служби. Неговата майка е оцеляла от Холокоста и той се притеснявал, че един ден няма да има кой да си спомня. Той започва процедура в рамките на Обединените нации, която стига до решение точно преди десет години през ноември 2005. Говори се за ден, който е спомен за Холокоста, както и ден, който се бори срещу антисемитизма. Както беше споменато, това е денят на освобождение на лагера Аушвиц. И не напразно е избран именно този ден. Освобождението на Аушвиц е резултат от общо международно усилие. Когато говорим за резолюцията, приета в ООН, тя има четири члена. Единият е разпространението на учебни програми за изучаването на Холокоста, отхвърляне на всяка форма на отричане на Холокоста; запазване на местата на концентрационните и лагери на смъртта и осъждането на ксенофобията и насилието на базата на етническо или религиозно различие.

Десет години минаха откакто тази резолюция беше приета. Ако погледнем към историята през това десетилетие, ще видим, че не сме научили урок от историята си. В много малко страни има подробна образователна програма, която учи младото поколение какво представлява Холокоста. Дори и в България, където уникална история се случва по време на този тъмен период и еврейската общност е спасена от българите, уникалността на историята може да бъде загубена, ако следващото поколение не научи за това героично действие. Само ако познавате тъмнината, можете да цените светлината. За съжаление през това десетилетие ние виждаме ръст в отхвърлянето на Холокоста. Идва от личности, които имат академични претенции, става платформа за политическо насилие към Израел. Местата на Холокоста в Европа са запазени, но на много места наследството на евреите и еврейската култура от преди войната е напълно изоставено. И ако погледнем къде се намираме в контекста на ксенофобия, расизъм и неприемане на другия, ако погледнем преследването на етническа или религиозна основа, виждаме, че се намираме в много лоша и притеснителна ситуация.

Изказване на Посланичката на държавата Израел в България, Нейно Превъзходителство госпожа Ирит Лилиан Само преди седмица тук имаше една малка демонстрация срещу имигранти, не в София, в Бургас. Не много протестиращи, но те вееха нацистки знамена, използваха нацистка символика и използваха лозунги срещу другите. Може да кажете, че това е пренебрежимо явление. И в България наистина е. Но не е пренебрежимо явление в други европейски страни и е много широко явление в социалните медии.

Днес много хора са изложени на много опасен вид пропаганда. Международният възпоменателен ден е добър ден да размишляваме за тези явления. Добър ден е да размишляваме не само какво се е случило, но и какво ще се случи, ако тази тенденция продължава. Бих казала, че е морално задължение на малцината оцелели от Холокоста не само да си спомнят своята история, но да действат, за да предпазят от такива ужасяващи действия в бъдещето.

Може да си кажете, че е невъзможно, историята никога не се повтаря. Истината е, че тя не се повтаря в детайли, но лошите ветрове могат много бързо да задухат, ако не ги спрем, ако не се борим срещу тях. Ако не се борим на всяка цена да подсигурим в близкото бъдеще да видим един по-толерантен свят.

Това е малкото послание, което бих искала да Ви предам днес.

Благодаря Ви!


Поздравително писмо от г-жа София Коен, Председател на Централния израелтянски духовен съвет

Скъпи приятели,

Като председател на Централния израелтянски духовен съвет Ви поднасям моите най-искрени извинения за това, че не успях да се присъединя към Вас днес. Както всички Вас, така и аз съчетавам семейните си отговорности с професионалните си и социални такива. В момента съм у дома с двете си деца, които боледуват едновременно от сезонния вирус с висока температура и не можех да ги оставя. Сигурна съм, че ще ме разберете. Големият студ навън и болестите, които върлуват, ме карат още повече да оценявам това, че сте се събрали днес тук да споделите скръбта и смирението ни и да почетете паметта на убитите през Втората световна война. Искрено Ви благодаря!

Изказване на Посланичката на държавата Израел в България, Нейно Превъзходителство госпожа Ирит Лилиан Холокостът е неразбираемо зло. По време на Втората световна война повече от шест милиона евреи, както и роми, хора с увреждания и политически опоненти са убити, обгазени, разстреляни, обесени или уморени от глад като част от систематична кампания за убийство и унищожение. За нацистите убийството на евреи и други нежелани представлява само част от една много по-дълбока философия, отричаща различието и правата на личността. Философия на режим твърдо решен да сломи човешкия дух. В процеса нацистите и техните съюзници посвещават целия ресурс на нациите си за хладнокръвно убийство на невинни хора. Извън възможността на човешкото съзнание е да си представи убийството на шест милиона живи, мислещи, дишащи хора. Но дори и в тези ужасни времена, заобиколени от толкова зло, добротата и героизмът са съществували. Има хора рискували живота си, за да се противопоставят на нацистите и българският народ е пример за такова поведение.

Нашите мъдреци ни учат, че който спаси един живот, спасява целия свят. За онези българи, направили всичко по силите си, за да спасят българските евреи, заставайки твърдо пред лицето на едно невъзможно и непонятно за тях зло, няма съмнение, че са участвали в спасението на целия свят. За съжаление в настоящия момент ние сме изправени отново пред тази философия на омразата, която се пробужда и заживява нов живот. Седемдесет години след падането на Третия Райх има хора, които отричат Холокоста, изтривайки на един дъх страданията на милиони. Тези отричащите и мразещите отново са доказателство, че злото все още е сред нас и е предизвикателство, срещу което ние сме призовани да се борим завинаги. Днес ние скърбим и се питаме за пореден път как е възможна такава безчовечност на човека към човека, но нека с благодарност да си спомним за тези велики хора, които с твърдост се противопоставиха на злото. Нека тяхната памет бъде нашето наследство, нека бъде пътеводна светлина. И най-важното - нека никога не забравяме.

Приемете моите най- сърдечни поздрави!

С уважение, София Коен


Изказване на господин Димитър Иванов, Директор „Проекти” във Организацията на евреите в България „Шалом”

Здравейте!

За мен е огромна чест да съм тук, да съм на това събитие, за което толкова много съм чувал. Много благодаря за песните, които ме разчувстваха! Наистина, извинявам се, притесних се в този момент.

Аз искам да споделя с Вас една история. От малък баба ми е разказвала за Холокоста, за Втората световна война, за всички ужаси, които са се случили в тези времена. Също като малък посетих и лагерите на смъртта в Полша, непрекъснато получавах информация за ужасите, но някак си не можех да си представя, не можеше да стигне до мен. То е толкова непонятно. Също тази цифра от шест милиона никога не можеше да достигне до мен. Мога да си представя тридесет души или сто души, или нещо такова, но когато говорим за шест милиона, отново съзнанието ми блокира и не може да достигне каква е реалността.

Изказване на господин Димитър Иванов, Директор „Проекти” във Организацията на евреите в България „Шалом” Но с Вас искам да споделя една история, която стигна най-дълбоко в мен. Имахме среща с оцелял от Холокоста. Той започна да ни разказва неговата история. Той е бил дете, бил е на тринайсет години. Живеели са в Братислава със семейството си - майка, баща и неговите две сестри. Чували са разни неща преди да дойдат, преди да ги отведат, но на голяма част от тях не са вярвали. Не са можели също така да разберат, да повярват в ужасите, за които са чували. Не са били сигурни точно какво ще се случи, все пак са живеели с надежда. Но един ден идват немските войници и ги отвеждат - тях, цялото му семейство, неговите съседи и след едно отвратително пътуване с влак те пристигат в Аушвиц. Там ги посрещат по средата на нощта силни прожектори, кучета, крещене, разделят ги на мъже и жени. Това е последният път, в който той вижда майка си и двете си сестри. Той остава сам с баща си, но все пак те са си опора един на друг. Те заживяват в този ужас, в който всеки ден някой си отива. Той ни разказа с подробности преживяванията и премеждията, през които са минали. Но все пак това, че е бил с баща си и те са се поддържали, е успяло да ..и надеждата, че ще види отново майка си и сестрите си, ги е крепяла и са успявали да издържат на студ, глад, непосилна работа за човек. И когато идва 27 януари 1945 г. няколко дни преди това немските войници започват да напускат лагера, карат голяма част от пленниците да маршируват към най-близкия град. Много голяма част от тях също умират в тези походи. Но най-слабите и болните остават в лагера. И всъщност това е, което руските войски, които спират танковете пред лагера, виждат. Те не могат да повярват на очите си. Много малко от нас биха могли да повярват на очите си. Това, което виждат, тези полухора, които са останали в лагера, начина, по който те изглеждат - мозъкът отново отказва да повярва, че това може да са живи същества. Той излиза, за първи път вратите на лагера са отворени. Няма немски войници, спират танковете на руските войници. Руските войници започват да вадят храна, всичката храна, която имат в танковете и почват да я дават на хората, които излизат от лагера. Те се нахвърлят на храната, не са виждали толкова храна от години. Те се нахвърлят и баща му след като изяжда две консерви, организмът му не издържа и той умира там на 27 януари, когато идват да ги освободят. След всичко, което са преживяли, след тази мъка, той всъщност живее половин час свободен и умира от храната, която му дават руските войници.

Има много такива истории и ние трябва да си ги разказваме, защото ако спрем да ги разказваме, обричаме на това те да се повторят.

Разбира се освен тези истории трябва да си разказваме и историите на доброта от това време. Защото когато е най-силна тъмнината, тогава пламъкът грее най-силно. Трябва да разказваме историите на всички тези хора, които са заложили живота си и живота на собствените си семейства, за да предпазят невинни хора; за да спасят еврейско семейство или някое дете и въобще всичко, което те са направили, за да се изправят срещу неправдата. За мен такива са и хората, които са наши домакини тази вечер и аз изключително много Ви благодаря за това, което правите и наистина се борите заедно с нас за правдата в света и за любовта да победи омразата.

И отново благодаря за поканата! За мен е огромна чест!


Изказване на Проф. Хени Лорер

Вече няколко години имам в един ден от годината усещането, че когато съм сред вас, съм сред единомишленици; хора, които мислят като мен и страдат като мен на този скръбен ден. Аз съм от хората, които са на пределна възраст, но това не е голям недостатък, защото ние на пределната възраст имаме много спомени. С вас искам да споделя моите спомени от времето, когато бяхме потърпевши от Закона за защита на нацията. Бих искала да споделя, макар да съм далеч от това, което историята познава, от “Дневника на Ане Франк”, моите спомени запечатани в скромния ми дневник и как в обичания от мен град Казанлък усетихме, преживяхме тежките удари, които ни бяха нанесени от приложението на този закон. Съобразно него приютихме в нашия дом еврейски семейства, изселени от София, създадохме им условия на живот, с което да се облекчи болката от раздялата със собствения им дом в София, да станат равностойни членове на нашето семейство.

Това идилично решение, обаче, продължи едва две седмици, тъй като един ден баща ми се прибра вкъщи с клюмнала глава, отчаян поглед и ни съобщи, че в срок от 48 часа ние от Казанлък, както и веднъж изселените сънародници от София, трябва да напуснем града. Казанлък беше силно военизиран град. Разрешаваше ни се да носим много ограничен по обем и тегло багаж. В дневника си съм записала, че благодарение на мъдростта, с която се отличаваше моята майка, не настъпи видима паника, а се наложи рационално отношение към факта, от който нямаше как да се избяга и да се планира спазването на всички наредби от Комисарството по еврейските въпроси, ръководено от мракобесния директор Александър Белев.

Чета в своя дневник какво съм записала: “Една торба, пълна с мъка, притисна душата ми. Още повече тя натежа, когато пратениците на властта дойдоха и запечатаха нашата входна врата с горещ червен восък, който ми подейства изключително подтискащо, като че ли този печат беше жигосал директно сърцето ми. Допълнително осъзнах, че на запечатаната врата няма повече да се обажда камбанката, която имахме на вратата закачена и която сигнализираше, когато влизаха при нас гости - близки, роднини, съседи, приятели; че вече няма да предизвестява това, а предизвести края на моето детство. Бях на тринадесет години.

На другата сутрин, натоварени на теглената от едно дребно конче каруца на един приятел на баща ми, бай Иван, натоварихме багажа и се запътихме към казанлъшката гара. Минавайки по улицата, която водеше към гарата и на която се намираше единственото кино в града, видях голям афиш за филм, който се прожектираше по това време. Заглавието му беше “ Бунт на съвестта”. Четейки този надпис над афиша, съм написала в дневника си: “Дали съвестта на тези, които ни причиняват толкова мъка, имат друга съвест, която да им предизвика един бунт от скрупули, съзнавайки какво вършат”. Нямаше отговор. По целия път от къщи към гарата паралелно с каруцата ни съпровождаха верните приятели българи, съседи, които носеха малкия вързоп с храна и вода, която да ни поддържа по пътя към неизвестността.

Изказване на Проф. Хени Лорер Подготвените за тръгване товарни вагони ни очакваха. За последен път се обърнах назад и не видях нищо друго освен разрушените мостове, по които вече не можехме да минем обратно. Аз обичам мостовете, които са не само път над някой сух, дълбок дол или буйна, пълноводна река, а се приемат и като метафора за връзка между хората. Добре е да има мостове, като този на влюбените, мостове на връзка. Необходимо е да се изграждат духовни мостове, чиято извисена цел е установяването на контакти между хората, а не да ги разделят. Хора, които са различни по раса, религия, социален статус, в името на общи хуманни цели, за утвърждаването на човешки права, за уважение и търпимост към различието в духа на толерантността.

Много хуманисти са описали алегоричния смисъл на моста. Един известен мъдрец, който е бил равин, раби Нахман казва: “Целият живот е един много тесен мост, по който всеки, иска или не, трябва да премине. Опасността да паднеш от моста съществува. Ако се поддадеш на лукави изкушения, можеш да се свлечеш в бездната. Но направените добрини са като изградени мостове, свързващи нуждаещите се с техните благодетели. Трябва да се поддържа онзи мост, който поддържа възходяща посока, за да стигне до Бога и Неговите дела”.

Иво Андрич, носител на Нобелова награда за литература, придава на моста одухотвореност като казва, че в това съоръжение всичко, което се случва се запазва като каменна памет.

Десетте Божи заповеди са универсален духовен кодекс; мощен, всеобщ духовен мост. Силата, с която е заредено тяхното съдържание, им определя безграничното значение и задължение на хората на земята да се подчиняват на един общ морал.

Холокостът като явление е едно сатанинско творение, защото в този период се създадоха такива античовешки действия като Кристалната нощ, когато се горяха прекрасни книги от знаменити писатели евреи, а милиони хора се превръщаха в пепел и дим в крематориумите на Аушвиц и другите концентрационни лагери. Затова бих искала да завърша с един цитат от Исак Нютон: “Човечеството е по-склонно да изгражда стени, които отделят един от друг хората. Вместо това трябва да се съграждат мостове, чрез които да се постигне велика хуманна цел, доброжелателни връзки между човеците. Трябва да има мостове, които да се побратимят с дъгата, за да се достигне до вселенските висоти, да преминат по него и да се приближат до Всевишния.” Но на света има една единствена стена, която не разделя, а обединява. Това е Стената на плача, останала като назидание към варварите, които унищожиха един свещен храм и пред която се молят и отправят молби, всякакви хора, които посещават тази невероятна стена, за да се молят за всички неща, които са се случвали в дългата история на еврейския народ и особено за душите на хората, загинали по време на Холокоста.

Благодаря за вниманието!


Изказване на госпожа Цветина Кънева, Секретар на регионалната организация на евреите "Шалом"- София

Благодаря и добър ден на всички!

Хени, прекрасна си както винаги! Аз просто не очаквам и друго.

Ваше Превъзходителство, дами и господа, скъпи приятели,

Всеки път, когато ми се налага да говоря за Холокоста, го правя с огромно чувство на смирение. Но и с ясно осъзната болка, че това е един от най-мрачните периоди в човешката история. Има моменти от съдбата на еврейския народ, които звучат твърде ужасяващо, за да си ги представим. Но уви, са се намерили чудовища превърнали ги в необратима реалност. Когато преди десет години вървях трите километра по чакълената пътека между лагерите Аушвиц и Биркенау като участник в Похода на живите, в главата ми се въртеше една единствена мисъл, която и до днес не ме напуска. Как е възможно да се създаде толкова подробен план за унищожение, да се изгради инфраструктура, която безотказно да функционира в индустриални мащаби с гнусната цел да бъде изтребен един народ? Защото Холокостът е изключително зло по своята необичайност, бунт срещу ценностите на хуманизма, логическа аргументация толкова чудовищна в своята рационалност, че успява да надвие разума. Война, в която по думите на нобеловия лауреат Ели Визел, не всички жертви са били евреи, но всички евреи са били жертви.

През 2005 г. ООН гласува резолюция, с която 27 януари става Международен ден в памет на жертвите на системния геноцид по време на Втората световна война.

Изказване на госпожа Цветина Кънева, Секретар на регионалната организация на евреите 'Шалом'- София Геноцид, довел до унищожението на шест милиона евреи, един милион роми, 250 хиляди души с физически и ментални увреждания и девет хиляди мъже с хомосексуална ориентация. Изброявам статистиката на глас, защото истината е, че 27 януари не е ден, в който само евреите следва да отдават почит на загиналите в Холокоста. 27 януари е ден, в който всички граждани на едно толерантно и прогресивно мислещо общество трябва да се изправят заедно срещу популистките опити за насаждане на расова и етническа омраза и възраждането на забранени, но не и забравени нацистки идеологии. В този смисъл уроците на Холокоста са валидни и повече от актуални днес, когато Европа е изправена на кръстопът и все още не е съвсем ясно в коя посока ще поеме. Защото лайтмотивът “Никога повече” изобщо не звучи толкова категорично и убедително колкото ни се иска.

Първият урок на Холокоста засяга отговорността за помним. Да помним, че зад всяко едно от шестте милиона имена е съществувала реална личност. Човек, който е дал и получил обич; човек, чийто надежди и мечти са били прекършени, а животът отнет безпричинно. Трябва да помним, че макар нашите баби и дядовци да са имали съдба различна от тази на евреите в останалите европейски страни, те също са търпели унижения и ограничения в продължение на години. По време на Втората световна война петдесет хиляди български граждани от еврейски произход са лишени от голяма част от своите политически, лични, икономически, трудови, културни и образователни права. В значителна степен е ограничено правото им на собственост. Били са изгонени от домовете си, изселени от родните си градове. А за 11 343, техните сънародници от новоприсъединените територии, Законът за защита на нацията води до фатален край. Непредоставянето на българско поданство ги лишава от дипломатическа и консулска защита и води до тяхната депортация и смърт в концентрационните лагери. Трагедия, която ние не можем да забравим, а малкото останали техни наследници не искат да простят.

Вторият урок засяга отговорността ни като справедливо общество да предотвратим разпространяването на лъжи и да предпазим най-уязвимите сред нас. Геноцидът срещу европейското еврейство е успешен не само заради индустриализацията на смъртта и технологизирането на ужаса, но и заради разрешената от държавата идеология на омразата. Холокостът не е започнал в газовите камери. Започнал е с думите, с думите, демонизиращи определени групи от обществото, с безмилостна пропаганда на лъжи, които повторени достатъчно много пъти започват да звучат достоверно.

Затова и в Меморандума за сътрудничество, който в петък подписа Организация на евреите в България “Шалом” и Комисията за защита от дискриминация, двете страни се споразумяха да работят съвместно за прецизиране на дефинициите за ксенофобия, расизъм и омраза, както и да съдействат на компетентните власти за инкриминиране езика на омразата. Безразличието и отказът от действие винаги означават съюзяване с мъчителя, никога състрадание към жертвата. Затова тук и сега трябва да заявим, че отказваме да сме безразлични.

Третият урок се отнася до отговорността да възпитаваме. В самата резолюция на ООН е заложен ангажиментът на приелите я страни да насърчават изучаването на Холокоста във всички измерения. Да се помнят жертвите, да се уважават оцелелите, да се почитат праведниците на народите. Ангажимент да се посеят семената на едно по-добро бъдеще в почвата на горчивото минало. Това, че един срамен период не е застъпен в учебниците по история, не означава, че той не се е случил. Означава само, че на отричащите го ще е по-лесно да аргументират своите позиции и да разпространяват отровата на съмнението.

Последният урок може би е най-труден за научаване. Той засяга най-важната част от нашето общество, а именно да създаваме добри хора. Когато казвам добри, нямам предвид, които не убиват или не крадат. Защото хора, които не убиват и не крадат, не са задължително добри. Те просто не са престъпници. През изминалата седмица от този свят си отиде един забележителен човек - лорд Джордж Вайденфелд. И ако званието праведник на народите не беше запазено за неевреи, сигурна съм, че той щеше да бъде удостоен с него. Избягал от Австрия след анексирането й от Германия през 1938 г., той се установява във Великобритания и започва своя изключителен живот на журналист, издател, съветник на първия президент на Държавата Израел и филантроп. Аз няма да говоря за стотиците християнски семейства, които Вайденфелд спасява от преследвания в Ирак и Сирия, предлагайки им надежда за живот без страх в Европа. Обаче ще споделя думите на една българка, Мария Спирова, носителка на наградата Reporting Europe за международен журнализъм, която написа най-топлите и разчувстващи думи по повод смъртта на лорд Вайденфелд.

“Днес е тъжно в Оксфорд. Един нисичък, дундест старец, който преливаше от енергия, дързост и любопитство до последния дъх на деветдесет и шестте си години, издъхна тази нощ. Лорд Джордж Вайденфелд - бежанец евреин от окупирана Австрия, намерил убежище в Лондон. Една негова хрумка от 2007 г. промени живота ми. Вече известен издател и филантроп, той взе, че раздаде пълни стипендии за докторантури и магистратури на разни диворасляци от Източна Европа. Бяхме все от страни, които мнозина в Оксфорд и до ден днешен не могат да намерят на картата. Самият университет намираше идеята му за ексцентрична, ние си бяхме безнадеждна инвестиция. Обаче на лорда не му пукаше. Беше убедил няколко свои приятели да дарят огромни пари, за да можем ние, опулени изтърсаци на Студената война, да учим екзотични неща в Оксфорд, пък да видим. Не ни поиска никакви ангажименти в замяна освен да направим най-доброто, на което сме способни, за да може да се хвали с нас. Да, не спря да се хвали с нас, кокетно, но от сърце. Не дочуваше, но гледаше всеки в очите. Мъчно е, че и Джордж отхвърча в този черен януари. Бих казала “Да почива в мир!”, но той нито почиваше, нито мирясваше приживе. Надали ще му се услади тепърва.”

Можете да сте сигурни, че под нейната публикация в социалните медии нямаше нито един негативен коментар. Не всеки като лорд Вайденфелд е способен на жестове на благотворителност от подобен мащаб. Но пък те със сигурност са доказателство, че той е живял според еврейската концепция за тикун олам - да поправим света. Защото истината е, че ако всеки един от нас се отнася с нужното внимание към околните, проявява отношение към техните традиции и не нарушава установените обществени, морални и законови норми, всички ние щяхме да сме много по-сигурни в положителния краен резултат, когато казваме “Никога повече!”

Благодаря Ви за поканата!


Изказване на Доц. Албена Танева, преподавател в СУ “Св.Климент Охридски”, катедра Публична администрация

За пръв път не ми се говори. Не заради това, което току-що беше казано, а след всеки един от поканените на тази много вълнуваща трибуна, след думите на всеки един с чувството, с проникновението, с дълбоко неимитиращата емоция на деня всяка една от речите е запомняща се и като преподавател, простете ми, ако сега изпитаме всеки един от нас не защото сме запомнили, а защото сме били развълнувани, ще можем да пресъздадем казаното от всеки от говорителите - от пастора, от г-жа Посланика, от Димитър Иванов, от председателя на Регионалната организация на София, от изпратеното писмо, от госпожа Хени Лорер.

Защо започнах с това? Тук сме се събрали не за да сложим един знак, че е почетен денят. Ще има снимки, те могат да обходят социалните мрежи и да не докоснат никого. А може и да остане едно чувство и всеки един да си тръгне с въпрос, което е най-ценното. Не да бъдем информирани, а да бъдем развълнувани. Едва ли има човек на планетата, който да не е чувал за Холокоста, който не е чувал статистиката, фактите. И въпреки това, въпреки че всеки един е информиран, надявам се, има достатъчно големи групи хора, които казват, че това не е вярно, не е било, не е било точно така, не са били толкова жертвите. И не се изморяват да го повтарят. Няма памет. Откъде знаем, че историческата памет наистина съществува? Кой се грижи за паметта? Както беше започнат днешният ден, по силата на биологическите процеси никой от нас няма да остане вечно на земята. Ще се срещнем може би някъде. Тези, които разказват, тези, които интерпретират, са тези, които създават образа на паметта. Именно затова ден като днешния в памет на 27 януари, ден като нашия национален ден 10 март, посветен на същото, априлската дата посветена в Израел, всяка една държава има също така свой отделен, специфичен национален момент да си спомни и да почете. Учебниците по история, университетските зали, семействата. Тогава, когато не спираме по почтен, вълнуващ начин да се сещаме за този период. Не просто да възкликнем “Никога повече!”. Кое никога повече? Никога повече Холокост? Историята никога не се повтаря буквално. Само че показването на принципите, ако обърнем назад поглед в историята, която и да е, ще видим ужасяващо много примери как отново принципите са предизвиквани, потъпквани. Какво искам да кажа? Дори днес във всяка цивилизована държава в света ще бъдат намерени палачи, ако бъдат потърсени. Няма страна в света откакто свят светува, която се е справила с вероятността да има изверги. Нашият голям въпрос е да няма политическа система, която да има нужда от изверги. Има ли такава система, ще ги намери. Именно затова е изключително важна задача на всеки един да му пука и да не е неискрен, когато се занимава с тези въпроси. Няма нужда да се прави нещо кой знае колко голямо, въпросът е да се прави постоянно. Това не е кампания, това е процес. Това е процесът на нашия живот, всеки ден отново и отново, онова, което правим, там, където работим, там, където са нашите деца и там, където някой си казва: ”Боже, аман от тази тема, отново ли за същото?” Няма нужда да досаждаме с повтарянето на буквалното, важното е да можем да намерим пътя. Малко по малко, всеки оставил своя принос, тези норми са станали част от конституциите още в средата на XIX век, хората са възпитавани по този начин. И изведнъж цивилизованият XX век стига до тази катастрофа. Отново и отново, всеки път, всяка година, във всяка епоха тези въпроси трябва да ни вълнуват. Винаги може да се обърне по неочакван начин, винаги може да има някой, може би защото е объркан, защото е лош и усърден същевременно да размътва представите на другите. Отново има деца, които за пръв път ще чуят за Пепеляшка, заслужава си да разкажем Пепеляшка по вълнуващ начин. Отново и отново ще има хора, които за пръв път трябва да се сблъскат с тази тема. Именно затова не трябва да ни омръзва да я разказваме.

И така, както казах, тук влязох за пръв път, когато бях на пет. И съм много развълнувана да говоря точно пред тази аудитория днес в неделната утрин. Още един момент от детството - когато бях на 12, бях сигурна, че повече никога няма да има война. Тогава прочетох “Млада гвардия” и ми се струваше, че е толкова очевидно абсурдът да се причинява от едни хора на други хора. “Млада гвардия”, романът започва с това как Втората световна война съсипва ваканцията на едни гимназисти. В гимназиална възраст хората се влюбват, имат планове къде ще отидат и изведнъж дневният ред на живота им се променя от нещо, за което те нямат никаква вина.

Изказване на Доц. Албена Танева Уважаеми приятели, наша работа е отново и отново да ни пука за другите. И не за големите въпроси, а за мъничките, всекидневните. Да сложим точния етикет на случилото се. Има лоши, има и добри. Не можем да променим историята. Обаче наша работа е да я проумеем и да я почувстваме и да направим нужното там, където сме, това, което правим да достигне до другите, не дидактично, а емоционално. Така разбирам, това работя, преподавател съм в университета, имаме такива курсове. Не е вярно, че студентите днес, новите първокурсници са родени 1996 г., не е вярно, че не им пука. Ако имаме как да разкажем, абсолютно всеки един ще бъде развълнуван. Затова си заслужава да разказваме.

Изключително много Ви благодаря за поканата! Нека да бъдем отново и отново заедно! За пръв път има наистина всички знаци, че и в учебниците по история, дай Боже, да се промени. Но не само защото е написано. Преди учебника, учителят трябва също да го почувства. Нека не се присмиваме на хората! Нека не ги обиждаме! Тогава, когато някой греши нещо, както пише в книгите, съветващи как да бъдем добри родители, да не казваме “Ти си лошо дете”, а да казваме “Това, което направи, е лошо”. Дори тогава, когато критикуваме някого, да го критикуваме, уважавайки го, дори най-лошия. По този начин, според мен, съхраняваме принципите. Много имаме нужда мъничко да снижим истеричните нотки в нашето всекидневие. Всеки път, когато правя избора дали ще обидя някого или по почтен начин ще му обърна внимание. И тогава, когато искам да го похваля, няма да пропусна това, създаваме мъничко добро. Въобразявам си, че това има смисъл. Надявам се, че независимо от студа и леда навън, има нещо хубаво в бялото. Всеки един е стигнал с цялото желание тук и ще си тръгнем с най-топлото чувство, защото сме споделили чувството, спомнили сме си, не защото сме забравили. А в съпреживяването има голяма енергия. Ще имаме силата до следващия път.

Много Ви благодаря!


Изказване на господин Виктор Барух

Две думи преди да започна. Първо искам да благодаря на пастор Аврамов за поканата. И отделно на чудесния хор! Не за първи път го правя, всеки път слушам много развълнуван чудесните изпълнения на този хор. Даже си пожелавам нещо тайно, но няма да го кажа.

Незаличими травми.

Неизтриваеми като лагерните номера по ръцете на хората, оцелели след кошмара в Аушвиц, Треблинка, Терезиенщад, незаличимите травми, останали гравирани в душите им, изписани не с числа, нито озвучени от стонове или оцветени от багри не могат да се изчислят, да се чуят или видят. Тези травми, по-жестоки от физическите, живеят стаени в скрития мир на жертвите, гравирани в душите им, но с какво? С нажеженото червено длето или чрез непостижимо след Шекспир перо, изписало този път трагичния образ на унищожения през XX век?

Подобни мисли често се връщат през годините. Появиха се и когато неотдавна прочетох едно ученическо есе, представено за конкурс на тема “Моят свят и паметта за Холокоста”. Бях председател на журито. Авторът, ученик от Първа английска гимназия в София, между другото беше написал: “Нашата цел е да запазим целия прекрасен спектър от етноси, култури, религии, раси от нараняване или от заличаването им от някое ново зло. Знаем, че всяка несправедливост, извършена даже само спрямо един човек, е заплаха за всички.” Да запазим от нараняване, да съхраним човешкото у Хомо Сапиенс - велика цел, а стремежът да се постигне е благороден. Но ако искам да съм откровен, бих казал, че едва ли е възможно осъществяването й. Особено след многобройните страховити събития, които показват, че уроците на Втората световна война вече се забравят. Но целта, посочена в есето, наистина е велика и заслужава човек да й се посвети.

Духовните травми са незаличими и поразяват не само преките жертви, но и поколения след тях, поколения и на потърпевшите.

Изказване на господин Виктор Барух През 1961 г. заминах като пратеник на Съюза на българските писатели за Ерусалим. Там се водеше съдебният процес срещу Адолф Айхман, обвинен в престъпления срещу човечеството. Процесът беше започнал през пролетта и продължи до есента на годината. В Ерусалим пристигнах през юли и останах там десетина дни. През това време протичаше разпитът на подсъдимия. Но не за това е дума сега. Залата на Народния дом в града всеки ден се изпълваше от мъже и жени, много от които дамгосани с неизтриваеми номера в лагерите на смъртта. Те внимателно следяха разпита, мълчаливи, съсредоточени, Личеше обаче, че едва сдържат вълнението си. Случих се на едно от поредните заседания, на което те не успяха да ги потиснат. На места из залата се чуха викове. Тогава председателят на съда строго предупреди, че ако в залата не настъпи тишина, всички ще трябва да я опразнят. На следващия ден от вестниците разбрах, че протестите на хората бяха срещу лъжливите отговори на Айхман на конкретен прокурорски въпрос, свързан с посещението на подсъдимия в един от лагерите. Оказа се, че някои в залата са били точно в този лагер по време на неговата визита. Извън заседанията аз се опитвах да заговоря тези хора. В отделението за кореспонденти или на кафе те отбягваха да се връщат на преживяното. Отказваха да си спомнят. Открито ми казваха,че не желаят да водят подобни разговори и аз разбрах, че ги травмират.

Години по-късно видях на лаптопа си различна картина на възпоменателно посещение в Аушвиц. Петдесет годишна жена изскочи пред групата и заговори на висок глас. Настъпи странен за мен миг. Появи се човек, който след повече от половин век отговаряше на моите въпроси, отговаряше на въпросите ми, по които хората в Ерусалим не желаеха да говорят. Сякаш внезапно в някакъв мозъчен център на тази жена нещо се беше отключило и тя заразказва на всички как като малко момиче е била с майка си в лагера. Разказваше, разказваше. Слушах я и се питах дали не е дъщеря на някоя от жените в Ерусалим, които исках да върна към преживяното. Дали не бе дошъл мигът на освобождение от травмиращото мълчание. Дали някакво свише озарение не подтикна тази жена да отхвърли тягостното стаяване на страданието и да успокои ненамиращия покой дух на нейната майка. Нова проява на травмата или изцеление за някогашното малко момиче.

Знае се и за депресията обхванала цели групи германски ученици, научили и поразени от проявите на близки и далечни хора от възрастните поколения през Втората световна война. И те самите жертви на една човеконенавистна идеология.

Спомних си как преди повече от 40 години през един хубав есенен ден срещнах двама млади мъже, които личеше по свежите им лица, обрамчени с къси, светли брадички, не много отдавна се бяха отдалечили от тинейджърската си възраст. Бяха западногерманци, което се подразбираше от номера на автомобила им, който спряха до моя москвич. Беше наистина чудесен есенен ден. Пътувах с колата си към Хисаря. Игрив шлейф от обагрени листа се плъзгаше по асфалта покрай мен. Прохладно, слънчево време, което предвещаваше хубави, свободни дни. На задната седалка пътуваха и моята вярна Хермес бейби и неотворен още пакет хартия. Тук искам, за да няма недоразумения за младите хора да кажа, че на задната седалка наистина пътуваше моята вярна Хермес бейби - една преносима пишеща машина с швейцарската марка Хермес. Не друго. Във вила “Петрович” в Хисаря се работеше добре, можеше да се поговори или да се пошегува човек с колеги, а понякога да се чуят деликатно разказани случки от живота на видни поетеси, разкази от по-възрастни писатели, видели много през десетилетията си. Или да се разходим с Радой из градчето, където го спираха и поздравяваха често курортистки. Той неизменно им пожелаваше: “Еее, хайде, пък да ви излезе късметът довечера!”

Самият някогашен стопанин на вила “Петрович”, чиято съпруга бе завещала приживе целия си имот на Съюза на българските писатели, беше добър събеседник и знаеше подробности за много обитатели в дома през минали години. От него запомних и спомена му за краткото пребиваване на Йордан Йовков във вилата, вече много болен. Това беше вече 1937 г., било е по-точно. Той е обитавал Еркерната стая на горния етаж. Тя имаше изглед и на изток, и на запад, и на юг. Според Петрович Йовков е обичал да наблюдава изгрева и залеза на слънцето, блясъка и отдалечаването на Зорницата и Вечерницата, нашата Венера.

Така, припомняйки си мигове от ежегодните си творчески престои в Хисаря, опиянен от топлите есенни багри и от удоволствието на шофирането, сред идващи и отминаващи възпоменания, пристигна и онази пролет, не по-малко обаятелна от есените в Хисаря, през която във вилата наминаха да се видят с познати проф. Димитър Михалчев и деканът на тогава Юридическия факултет проф. Борис Спасов. Тогава за пръв път видях от близо проф. Михалчев, общественика, философа, ремкианеца, издателя на авторитетното списание “Философски преглед”. Събраха се четири - пет мъже и решиха да се разходят из Хисаря. Аз се поотдръпнах, бях най-младият и не ми се стори прилично да тръгна с тях, редом с проф. Михалчев, едно от светилата на нашето поколение. Но проф. Спасов каза: “Хайде, incorpore, всички заедно!” Запомних точно тези думи, прозвучаха като подкана да не се отделям. Беше чест за мен. Запомних и веселия разказ на проф. Михалчев. Той ходеше с бастун, но пристъпваше сигурно и разказваше за един великолепен погребален ковчег, докаран тайно от Виена в един от вагоните на царския влак. Цар Фердинанд се връщал от посещение в австрийската столица. Неговият битоописател, както професорът се изрази, познавайки суеверието на монарха, скрито вмъкнал в композицията луксозния ковчег, който бил си харесал за собственото си погребение.

Изведнъж задната част на москвича сякаш потъна и аз чух как при всеки оборот на колелото нещо почукваше по асфалта. Слязох и видях спуканата гума, залепнала за джантата. Едно плоско, желязно ухо едва се показваше от каучуците. Оказа се дръжката на груба, ръчно кована отвертка, потънала дълбоко между грайферите. Приготвих се да сменя колелото. Автомобили минаваха край мен и продължаваха по пътя си. Точно тогава пред москвича спря синьо-белият западногермански микробус и от него слязоха двамата млади мъже. Приближиха се. “Kaputt?” - съчувствено попита единият. Тази дума е международно позната от Втората световна война. Немската дума се бе превърнала в международно слово. Тя е на езика на всички, които си спомнят поражението на Хитлер, но и също при някаква повреда или непоправима беда. Стана и заглавие на един от популярните романи на Курцио Малапарте. “Kaputt” казах и аз и с това изчерпах познанията си по немски. Те останаха до мен. Развивайки гайките на джантата, почувствах, че ще бъде неприлично, ако с мълчание отвърна на вниманието им. Попитах дали говорят френски. “Да, да, малко”, откликнаха те и веднага пожелаха да помогнат.

При смяна на колело работа за повече от един човек няма. Можех само да им благодаря. Те останаха, не искаха да ме оставят сам на пътя. Останаха за компания, за разговорка. Казаха ми, че пътуват за Турция на лов за диви свине. Опитах се да им обясня, че и у нас бият диви свине, особено из Странджа към Турция, накъдето се бяха запътили. Най-неочаквано единият каза: ”Ние сме бош, бош”, познатото френско арго за немец след Първата световна война. Долових автоприсмеха в гласа му. “Немски свине” добави другият, “кошон, кошон арма.” Като че ме удариха през лицето. Поглеждаха ме внимателно, леко усмихнати, а усмивките и ясните им погледи не криеха ирония, но подсказваха някаква виновност. Може би очакваха моята реакция или искаха да разберат какво би могъл да помисли за тях един случайно срещнат на пътя човек. Приклекнал до крика, аз като че ли изпитах вина. По-скоро почувствах преди да помисля, че освен за глигани те бяха тръгнали да ловят и настроението на хората спрямо тях години след войната. Преса, радио, телевизия, писатели и драматурзи търсеха обяснение за безчовечните транспорти, за газовите камери. Времето донесе тежки психически травми на цели нации. “Една еврейска свиня”, представих се аз. “Не, не”, опитаха се да възразят и двамата смутени на свой ред. “Или всички сме свине, или трябва да повярваме, че свинщината вече е минало може би.” Може би надеждата в гласа ми беше по-убедителна отколкото убеждението в мен. Умълчахме се. Единият от ловците, по-светлият, се наведе и леко намести колелото. Заех се да затягам гайките. Сега ми вървеше по-леко. Снех крика. “Всичко е готово?” попитаха двамата - единият на френски, другият с поглед и жест на ръката. “Всичко е готово. Благодаря за компанията!” Замълчахме отново. Малко неловко, но сред мълчанието ни проникваше близост между нас, бликаше светлина. Есенният ден не я щадеше, светеше надежда, идваха онези редки мигове, мога да кажа уверено за мен, мигове на пречистване и възвисяване, които не се забравят. Мисля, че и двамата до мен не бяха далеч от това. Те тръгнаха към микробуса си. Махнаха с ръце. Махнах и аз и се качих на москвича. Потеглихме. Поздравихме се за последен път с клаксоните. А на мен не ми оставаше друго освен да се зарека, че след време ще разкажа за луксозния виенски ковчег и погребението на една баба Аника, проф. Димитър Михалчев си спомняше името й. Благодаря!


"Да се поучим от историята" (Изказване на п-р Андрей Аврамов направено на 24.01.2016 година)

Уважаеми официални гости,

Уважаеми дами и господа,

братя и сестри,

Холокостът е най-силният пример в историята на света за нечовечността на човечеството. Днес, когато и последните оцелели от Холокоста си отиват и последните очевидци на тези години ни напускат, ние все по-често чуваме и ще чуваме хора да ни задават въпроса: Кому е нужно да продължава да се говори за Холокоста? Защо трябва да помним и да отбелязваме Деня в памет на жертвите от Холокоста? Вече се чуват гласове, че е дошло времето да оставим темата за Холокоста да почива в мир, защото това е нещо от миналото. Други твърдят, че няма нищо особено в Холокоста и че той не е някакво уникално в историята на човечеството събитие, което да трябва да се отделя, но то е просто поредният геноцид, подобен на много други преди и след него. Геноцид подобен на геноцида в Руанда или на геноцида над арменския народ, или геноцида, извършен от Пол Пот и двата милиона души, унищожени в Камбоджа. Светът познава още много масови изтребления на хора също в големи размери, каквито са жертвите на Мао Дзедун в Китай или жертвите на Йосиф Сталин в Русия, или жертвите на геноцида, извършен по време на колонизацията на света най-вече в Африка. Говорим за цялото това неизброимо човешко страдание. Защо при толкова много други случаи на геноцид Холокостът да е нещо уникално и различно?

Отговорът на този въпрос е: Защото Холокостът е нещо различно! Въпреки всички общи неща и въпреки всички прилики между Холокоста и останалите случаи на геноцид в историята на света, унищожението на еврейския народ по времето на Втората световна война притежава някои уникални и единствени характеристики. Съгласен съм с всички тези хора, които казват, че светът е виждал и други случаи на зверства, изтребление и геноцид. Убеден съм, че това е правилно, легитимно и много нужно те също да бъдат отбелязвани със специален ден на възпоменаване. Или както Денис Прагър беше казал: Когато Китай има своя ден на Холокоста – ден, в който ще се възпоменават 60-те милиона души жертви на Мао и на Комунистическата партия, избити в периода между 1958 и 1961 година, тогава Китай ще бъде едно много по-прилично място. До тогава той ще се управлява от хора, които почитат едно чудовище.

Но ние с вас, които живеем в Европа, ние трябва да отделим Холокоста от всеки друг геноцид, случил се на планетата. И ние трябва да говорим и да помним Холокоста, защото Холокостът е ужас, случил се в Европа, който касае всяка една държава в Европа. Този ужас беше осъществен в сърцето на Европа, той беше иницииран и изпълнен от хората в Европа, далеч не само от немските националсоциалисти. В случването на този кошмар са участвали и съучаствали милиони хора от много различни народи. И последно, но всъщност най-първо и най-важно, жертвите на този ужас бяха хора, живеещи в Европа! Ето защо уроците на тези събития, които ние по много беден и крайно недостатъчен да бъде обяснен с думи начин наричаме Холокоста, са важни за целия свят, но те са особено важни за народите на Европа. И народите на Европа трябва да се отнасят към отбелязването на този ден и към пазенето на паметта и изучаването на уроците на Холокоста по много, много сериозен начин.

Страданието на еврейския народ е толкова голямо, че ние с вас никога не бихме могли напълно да го разберем, нито бихме могли да разберем как народите в Европа предадоха евреите си по толкова срамен начин. Нужни са години, в които човек да изучава случилото се, ако иска да може поне малко да почне да го разбира. И в същия момент хората днес продължават да недоумяват и да се питат: Как е било възможно едни толкова образовани и нормални хора да избият толкова лесно и без да изпитват каквото и да е чувство на вина толкова много мъже, жени и малки деца? И как е възможно по време на процесите срещу убийците в Нюрнберг почти да няма покаяние за стореното? Как така до последния момент, дори и в смъртта си тези хора продължават да оправдават извършеното от тях? Трябва да има сравнително прост и ясен отговор на всичко това. Но опасенията ми са, че уроците от Холокоста продължават да стоят ненаучени от хората.

На второ място Холокостът е уникално събитие, защото не става дума само за физическото унищожение на евреите, но за унищожението на юдаизма като вяра, като религия, като философия, като етика и като основен принцип на вид цивилизация. Нацистите си поставят за цел да унищожат евреите и юдаизма, защото знаят, че ако успеят да го направят, то след това те ще успеят да унищожат и християнството. Понеже без юдаизма християнството не може да съществува. Ако Исус Христос беше посетил Полша през 1943 г., Той също щеше да бъде качен във вагоните и убит в газовите камери. Исус Христос беше евреин. Всичките Му апостоли бяха евреи. Всички християни през първите осем години от съществуването на ранната църква бяха евреи. Ако те се намираха в Европа по времето на Третия Райх, те всички щяха да бъдат избити.

Нацистите се опитаха да унищожат и премахнат от лицето на земята цялата юдео-християнска цивилизация, която е била развивана в продължение на няколко хиляди години.

"Да се поучим от историята" (Изказване на п-р Андрей Аврамов направено на 24.01.2016 година)" Това бе опит да бъде унищожена всяка религия и вяра в Европа, чиито основи се намират в Библията, като я заменят с езическа идеология и езическа религия, в която човешкият живот не означава нищо и в която е без значение дали един човек е убиец. Защото когато бъде премахната юдео-християнската цивилизация, няма да остане морал. Защото независимо от всичко десетте Божии заповеди продължават да бъдат най-добрият морален код, който светът някога е притежавал. С други думи, когато говорим за Холокоста, ние не говорим просто за един от многото случаи на извършен геноцид спрямо някакъв народ или племе, но ние говорим за опит да бъде изтрита и напълно подменена най-развитата и продуктивна част от човешката цивилизация, а именно юдео-християнската. И навсякъде, където юдео-християнската цивилизация е разрушена, там няма свобода, няма човешки права, няма прогрес, нито ценене на човешкия живот.

Денят в памет на жертвите и оцелелите от Холокоста трябва да бъде отбелязван и разбиран, защото уроците на Холокоста трябва да бъдат отбелязани и разбрани.

И трябва да си дадем сметка, че постоянното повтаряне на думите: “Никога повече!” в изказванията на световните лидери е признание за провал и признание, че светът все така не е разбрал за какво става дума. Ако урокът от Холокоста беше разбран, нямаше да има и един човек, който да се осмели да каже, че не е нужно вече да се говори за Холокоста, защото това е нещо от миналото. Холокостът не е нещо от миналото, а непрекъснатото повтаряне на думите “Никога повече!” е породено от подсъзнателното знание, че “Никога повече!” може бързо да се превърне във “Винаги може отново”. И “Винаги може отново” ще продължава да бъде винаги между нас хората, защото именно “Винаги може да се повтори” е основният и най-важен урок от Холокоста.

Холокостът е свидетелство, че всяко нещо, което хората смятат, че е невъзможно да се случи, всъщност може да се случи. Една от постоянно повтарящите се реплики в свидетелствата на оцелелите от лагерите евреи е, че те не са можели да повярват, че е възможно някой действително да иска да ги унищожи, а още по-малко, че всъщност вече го прави. Те не са можели да повярват, че някой ще избие беззащитни малки деца, бременни жени и възрастни хора. Ето как звучат думите на една от оцелелите от Аушвиц: Аз израстнах всред асимилирана немска култура и среда. Аз не вярвах. Всъщност никой от нас не вярваше, че такова нещо като концентрационни лагери съществува. Ние не вярвахме, че едни културни и цивилизовани хора могат да извършат нещо такова. Ние мислехме, че това е невъзможно. И продължаваше да ми се струва невъзможно, докато не пристигнах в Аушвиц и не усетих миризмата на изгаряща човешка плът. И тогава разбрах, че всъщност е възможно!

Човекът винаги е правил грешката да се предоверява на добротата на хората. Хората сме склонни да се самоуспокояваме, че определени неща никога не могат да се случат. Обаче истината е, че абсолютно всичко е възможно да се случи, ако няма хора, които да го спрат от това да се случи. Историята на света е доказателство, че това е вярно, защото историята на света не ни поразява със своя висок морал, доброта и почтеност. И докато човечеството продължава да вярва, че с развитието си, то ще направи хората по-добри и по-цивилизовани, истината е, че миналият ХХ век, който е последният изминал най-развит век, е най-кървавият в историята на света. И след случилото се през 2003 и 2004 г. в Дарфур, Судан, довело до смъртта на над 480 000 души, и след извършваното от Ислямска държава аз не мисля, че ние имаме основания да смятаме, че XXI век е много по-различен. Кой някога е предполагал, че през XXI век хора ще бъдат обезглавявани и изгаряни в клетки? Насилието и жестокостта са в такива мащаби в историята на човешката раса, че спокойно могат да бъдат приети като норма на човешко поведение. Ето защо ние всички с вас може да смятаме, че имаме правилните морални ценности и верните разбирания, но човешката природа не е предразположена към доброта. И човешката природа със сигурност не е морално силна, защото подложена на изкушението да извърши зло, за да спаси или задоволи себе си, тя почти винаги побеждава съвестта и извършва злодеянието. И това е нещо, което ние с вас не трябва никога да забравяме.

Най-големият урок от Холокоста е, че ние хората не сме добри. Във всеки един момент от историята на света идеята, че хората са по природа добри, е била и продължава да бъде наивна и лишена от здрав разум. Единствената причина, поради която хората се държат като добри е поради страха, че ако започнат да правят всичко, което им се иска, ще бъдат преследвани, наказани и ще се озоват в затвора. Защото представете си какво ще се случи в София, ако от утре в тази страна няма закон, няма полиция, няма следствие, няма прокуратура и всеки може да прави, каквото му харесва и каквото му се иска? Като без значение какво ще извърши, той няма да бъде наказан? Ние всички с вас знаем какво ще се случи, нали? Ние ще видим как тези “цивилизовани хора”, живеещи в “най-развития XXI век” са всъщност пълни с най-долни и отвратителни страсти. И ние ще видим хора, които без никакви скрупули, ще отиват и ще си присвояват всяко нещо, което им хареса. Те ще крадат от банките пари, които не са били изработили. Те ще ограбват магазини, те ще влизат и ограбват къщите на съседите си. И ако няма възмездие, жените ще бъдат изнасилвани, защото са се били харесали на някого. И възрастни хора ще бъдат пребивани и изхвърляни на улицата, от някого, който решава, че му се иска да живее в техния дом в центъра. И хората ще започнат да издевателстват един над друг и да се избиват един друг, за да имат това, което другите имат.

И в този свят на анархия, където няма наказание за това, което правиш, каквото и да си бил направил, аз бих дал на най-цивилизованите, най-възпитаните и най-моралните от вас не повече от няколко часа преди всеки от вас да се въоръжи с каквото намери и да почне да защитава съпругата и децата си от това, което се случва.

Защото човешката природа не е възвишена и благородна. А законите са нещо много важно и съдебната система трябва да работи. Историята на човечеството доказва, че човешката доброта е твърде тънък лед, на който да можем да стъпим, а под леда бушува една несравнимо по-силна примитивна и зла същност. Хората могат да бъдат добри и хората могат да извършат добро, но да се вярва, че хората са добри, е наивно и опасно. Всъщност това е глупаво и следователно подобно мислене не може да бъде извинено.

Но не само хората не сме добри. Холокостът показа, че доброто образование не е достатъчно. Най-важното в едно общество е да бъдат разработени начини хората да стават по-добри. И аз не противопоставям морала и образованието, аз казвам, че те не са едно и също нещо и че те не могат едно без друго. Като човек, който има огромен респект към образованието, произхождащ от род, в който пет поколения наред са се занимавали с образование, включително до там, че едната ми баба е била заместник-министър на образованието, аз трябва да отбележа, че доброто образование често се оказва морално неутрално и на практика в критични етични ситуации безполезно. Нравствената сила и отстояването на морални принципи не е задължително свързано с академични способности и постижения. Каква полза е имало човечеството от това, че Йозеф Менгеле е имал докторски степени по медицина и антропология? Това не му попречва да участва в най-нечовешките престъпления, вършени от човек. Осем от петнадесетте участници във Ванзейската конференция през 1942 г., на която се приема окончателното решение на еврейския въпрос, са имали докторски степени. Те са имали бляскави академични постижения, но те нямат бляскави постижения в морал, в ценности и в човечност.

Образование, което не е паралелно съпроводено от възпитание във висок морал, праведност и почтеност, не е от голяма полза, когато хората попаднат в криза или в голяма нужда. Освен образован, човек трябва да бъде и почтен. Естествено, че ние се нуждаем от добри училища и университети, където да се развива любознателност, умение да се мисли и интелигентност. Места, където се предават познания в областта на висшата математика, молекулярната биология, социологията, литературата, както и в стотици други области от калейдоскопа на познанието. Всичко това е прекрасно. Но в моментите, в които един народ се намира в реална и непосредствена опасност от себеразрушение, ние не се нуждаем обезателно от хора, които са умни, ние се нуждаем от хора, които са добри, ние се нуждаем от хора, които са почтени, ние се нуждаем от хора, които имат докторска степен по състрадание, хора, които са даващи, хора, които са любящи, хора, които са неподкупни и хора, които са смели. Ние се нуждаем от хора, които имат ценности, морал, принципи и достойнство. Ние се нуждаем от хора, които в бурите ще продължават да имат силен вътрешен морален компас за това кое е добро и кое е зло. И този морален компас, в който твоето и моето вътрешно север е винаги почтеност и винаги другите, е това, от което се нуждае обществото ни.

Във 2 Тимотей 3: 1-5 апостол Павел написа следните думи:

А това да знаеш, че в последните дни ще настанат усилни времена. Защото човеците ще бъдат себелюбиви, сребролюбиви, надменни, горделиви, хулители, непокорни на родителите, неблагодарни, нечестиви, безсърдечни, непримирими, клеветници, невъздържани, свирепи, неприятели на доброто, предатели, буйни, надути, повече сластолюбиви, а не боголюбиви, имащи наглед благочестие, но отричащи силата му.

Времената ще бъдат това, което са хората, защото хората правят времената. Причината да настъпят усилни времена не са лошите обстоятелства, не са трудностите и проблемите, а човеците. Нечестиви хора произвеждат нечестиви времена, благочестиви хора произвеждат благочестиви времена. Зли хора създават зли времена, добри хора създават добри времена. Адолф Хитлер, Мао Дзедун и Сталин извадиха зло време, но хора като Димитър Пешев, Митрополит Кирил или майка Тереза извадиха добро време. Ако се променят хората, ще се променят и времената. Така че битката винаги е била една и съща – хората да се променят към по-добро, защото когато хората се променят, времената ще се променят. Ето защо ние не трябва да приемаме света около нас като това, което е той в момента. Всъщност най-важното е да му се противопоставим с нещо по-добро.

След Холокоста за всички хора би трябвало да е очевидно, че това хората да бъдат научени да постъпват правилно и да вършат добро е това, което трябва да бъде най-важната цел за едно общество. А въпросът за това как хората да постъпват благочестиво би трябвало да бъде въпросът, който да занимава умовете и съзнанието на обществото повече от всеки друг. Но всъщност това не е най-важният въпрос, с който се занимават хората. Обществата се занимават с почти всичко друго, но не и с това да създават едни по-добри хора. И под добри хора ние не трябва да разбираме хора, които не крадат и не убиват. Хората, които не крадат и не убиват не са добри хора, те са хора, които не са престъпници и нямат криминални прояви. Обаче можеш да не крадеш и да не убиваш и все така да бъдеш пасивен наблюдател на злите постъпки около себе си. Холокостът не се случи в някакъв вакуум, но в атмосфера на хора, които съзнателно са игнорирали и са си затваряли очите за това, което се случва около тях. И това е нещо, на което ние трябва да учим всеки човек, че той може да направи нещо, че неговият глас е от значение и че неговото поведение има голямо влияние и въздействие.

Като вярващи хора всяка седмица ние се събираме, за да четем и изучаваме една книга, в която се говори за събития, станали в миналото - Библията. Но ние я изучаваме не заради миналото, но за да се научим от нея как да живеем днес.

Ето защо за нас е напълно разбираема и близка идеята, че всяко познаване на миналото има за цел да имаме по-мъдри постъпки и по-правилни действия в настоящето. Ето защо Холокостът не е просто урок по история, но е урок за това кои сме ние, какви можем да станем и какво можем да извършим, за да променим света, в който живеем. Ние трябва да продължаваме да настояваме и да доказваме на хората, че те винаги имат избор и те винаги могат да станат по-добри хора. Те винаги могат да станат по-големи хора. Те винаги могат да намерят смисъл и те винаги могат да направят нещо за някого.

Днес ние всички искаме промяна към по-добро в България, но не искаме да станем по-добри хора. Днес ние всички знаем как Холокостът се случи, но не искаме да знаем защо Холокостът се случи. Така че тази сутрин ние с вас трябва да се запитаме: Какво сме научили и какво сме разбрали от ужаса на Шоа(х), думата на иврит за Холокоста? И позволете ми да използвам тази неправилна в съвременната българска граматика дума човеци. Времето на Холокоста се случи, защото човеци го направиха да се случи и човеци не позволиха да се случи в нашата страна, в България. Какво ще се случи днес? Каквото са човеците днес. И аз се надявам, че сега вие разбирате по-добре колко важен всъщност е този Ден за възпоменание на Холокоста за всички нас! Защото ако ние с вас осъзнаем, че Холокостът се случи, защото хората не сме добри и ако ние осъзнаем, че зли и ужасни неща могат да се случат отново и винаги и затова ние трябва да направим нещо конкретно, така че хората да стават по-добри, то аз вярвам, че това е промяната, която ние всички в тази страна така чакаме да се случи и така силно желаем да видим. Но тази промяна не става бързо. Тя става човек по човек. И дори когато тя се случи, тя не изглежда, като нещо голямо, но нея я има и нещата не са вече, каквито са били. И ние не сме мечтатели, ние сме християни, които виждаме тази трансформация и промяна към по-добро в живота на много и най-различни хора всеки ден. И това означава, че наистина има надежда и наистина има бъдеще!

Дами и господа, благодаря Ви за вниманието!


Важна бележка

Тъй като тази година Международният ден в памет на Холокоста, 27 януари, е в петък, препоръчваме ви да отбележите този ден на неделната ви служба на 29 януари. Разбира се, възпоменателни събития могат да се проведат и на самия 27 януари и в другите дни около тази дата, но тъй като организацията и провеждането на подобни събития са по-трудни в делничните дни, ви препоръчваме да използвате възможността на неделната служба на 29 януари, когато мнозинството от хората в църквите посещават богослужения и когато хиляди църкви в Европа ще отбележат този ден.


Писмо до пасторите

It appears you don't have a PDF plugin for this browser. No biggie... you can click here to download the PDF file.


Материали за Холокоста
Снимки
Видео
Презентации
Брошури
Поучения
Плакат
Отчети по кампании
Печатни материали
Оставете коментар