Кампании : 2016 | 2015 | 2014 | 2013 | 2012 | 2011 | 2010 | 2009 | 2008 |

Кампания 2016

Изказване на Посланникът на държавата Израел в България, Негово Превъзходителство господин Шаул Камиса Раз | Изказване на г-н Роберт Джераси, Председател на Централния Израелтянски духовен съвет | Изказване на г-н Йосиф Меламед, главен секретар на организация на евреите в България “Шалом”| Изказване на Проф. Хени Лорер | Изказване на Г-н Виктор Барух | Писмо до пасторите | "Да се поучим от историята" (Изказване на п-р Андрей Аврамов направено на 25.01.2015 година) | Важна бележка | Кампания 2015 |

Изказване на Посланникът на държавата Израел в България, Негово Превъзходителство господин Шаул Камиса Раз

Добър ден на всички участващи в церемонията, мои приятели, еврейската общност и християнския център, мои братя.

С чест и уважение заставам заедно с вас, за да се обединим в едно семейство, в едно цяло и да почетем паметта на загиналите жертви от трагичното престъпление на човечеството ръководено от нацисткия режим. Ръководителите на този режим са отговорни за унищожаването на 6 милиона евреи и още милиони малцинства.

Геноцидът е бил целта и резултата от престъплението на нацисткото управление. Този замисъл е ръководен от религиозна нетърпимост, вътрешни и външни държавни фактори и неистова жажда за световно лидерство на Хитлер.

Организирането и осъществяването на идеята за омраза е поставило под прицел еврейския народ в Европа, Северна Африка и Средиземноморието. Тази идея е била организирана целенасочено и стратегически наречена окончателното решение на еврейския въпрос. Последователите на това решение са били съпричастни със страх и заплаха. Последователите на това решение и европейски държави са участвали в този план от страх и заплаха, но също така някои от европейските държави са сътрудничели и съдействали.

Дами и господа, България и българският народ бе различен. Той е действал против напрежението и е намерил силата да се съпротиви на плана, в който е бил завлечен. Българският народ се е борил телом и духом чрез протести и демонстрации с лична смелост и поемане на голям риск. Борбата на хората е била мотивирана от изключителна хуманна солидарност. Следва да се отбележат действията на заслужилите български политици като Димитър Пешев, духовниците и митрополит Стефан и Кирил, общественици и други добродетели вписани в списъка на праведниците в Израел в Яд Вашем в Ерусалим. Следва да отбележим и помощта на семействата в Дания и други държави по света, които са закриляли и помагали на евреите.

Спасяването на общността на българските евреи и съдействието за емигрирането им в Държавата Израел дава на България почетно място в изграждането и преуспяването на новата държава Израел - тогава и днес. Българските евреи допринесоха в Израел в културно отношение, икономическо и най-вече за приятелството и топлите отношения между държавите и народите тогава и днес.

Действително много евреи бяха спасени, но не трябва да забравяме тежката съдба сполетяла евреите от Тракия и Македония - 11314 евреи, които не успяха да бъдат спасени. Продължаваме да благодарим на България и да споменаваме този ден, за да не забравяме и да не прощаваме.

Съществуват антисемитски настроения и в днешната действителност. Забелязваме опити за масово унищожаване в Сирия и засилване на религиозния ислямистки фундаментализъм. Задължени сме да не затваряме очи пред тези явления и всемирно да се противпоставяме чрез образование, култура и сигурността за предотвратяване на следващите белези и зародиши на Холокоста.

Светла памет на жертвите на Холокоста и смелостта на борците за свободата. Те ще останат в сърцата ни завинаги.

Уважаеми мой приятел и брат, искам да благодаря от лично мое име, от името на еврейския народ, от името на еврейската общност в България на вас, на хора, на всички организатори, на християнския център, които успяват през тези години да организират възпоменателната церемония, на цялата християнска общност тук в България и в целия свят. Сърдечно благодаря за любовта и топлите отношения, които създадохме между нас. Това е точният и правилният пример за създаване на сътрудничесто на любов между народите и хората. Разчувствам се и се вълнувам всеки път на церемонията от гласовете на хора и от думите, които изпяват с голяма любов и мир. Благодаря ви! Благодаря на всички!


Изказване на г-н Роберт Джераси, Председател на Централния Израелтянски духовен съвет

Здравейте, приятели!

Благодаря на д-р Аврамов за поканата за пореден път да бъда заедно с вас. Винаги съм казвал, че тези срещи с вас са нещо, което ме зарежда с изключително позитивна енергия. Днес може би ще ми е малко по-развълнувано. Срещам се с вас сигурно за последен път в ролята ми на председател на Висшия израилтянски духовен съвет. След един месец аз се оттеглям от този пост, но мисля, че не титлите и постовете правят приятелствата, а хората и личните контакти. Вие завинаги ще бъдете в моето сърце, а и да се надяваме, че ше имаме поводи да се виждаме и на други събития и да бъдем заедно в още много щастливи моменти. Така че тези всичките години на комуникация с вас, вашата искрена вяра, сълзите в очите на хора, когато пее тези прекрасни песни, ми показва, че има надежда. Всички говорители днес сигурно ще говорят за Холокоста, за освобождението, за събитията преди много години. Аз винаги съм обърнат към миналото, живея в настоящето, но моята мисъл е била винаги в бъдещето. В бъдещето в смисъл какво да направим така че нашите деца да живеят в един свят, за който всички се молим, за който всички вярваме, че ще дойде един ден, но да го направим с една стъпка по-близък, по-реален. Затова аз ще говоря за свободата, защото освобождението на лагерите в Освиенцим на тази дата 27ми, която е й поводът за тези тържества и следващите месеци, когато ще говорим за освобождението на останалите концлагери, всъщност думата освобождение води до свободата, тоест да бъдем такива каквито бихме искали да бъдем. Както знаете неведоми са пътищата Господни, по стечение на обстоятелствата сегашният министър на образованието ме покани за негов съветник по въпросите на образователната интеграция на етиническите малцинства и контактите с религиозните общности. Аз се съгласих да поема длъжността единствено с мисълта, че това е една мисия. Мисия, защото моето виждане е, че ако не започнем да работим с децата от четири-пет годишна възраст в момента и да им дадем това образование, което бихме искали те да могат да развиват в бъдеще, след това нещата са загубени. За съжаление за 25 години България загуби много време. Израснаха две поколения, две, защото знаете, че нашите ромски приятели раждат в ранна възраст, така че за тези 25 години децата вече имат деца и те са вече загубени като образователна част от нашето общество. Те са в една маргинализирана ситуация, в която не знаят български, не знаят да четат, не знаят да пишат. И мисията ни на нас е да направим така, че тези деца, които сега са на 4- 5 години, да им дадем този вкус към образованието, което ще ги направи след това свободни. Защото имаш ли образование, ти си свободен да вървиш по пътя, който искаш. И тук искам да споделя огромното ми преклонение към всички евангелски общности в България, защото аз много добре знам какво правите по места, какво правите в ромските махали, как там, където сте вие, няма проституция, няма наркотици, няма насилие над децата; има дух, вяра и единство. Така че се надявам, че заедно с вас ще можем да продължим да правим тази промяна, ще търсим начините, по които ще можем да въвлечем тези деца и да ги вкараме в един път към светлината и доброто. Благодаря ви и да сте живи и здрави!

А сега ми разрешете, може би ще продължа мъничко повече отколкото ми е предвидено по сценарий, да ви прочета една параша. Параша, знаете това са седмичните откъси от Тората, които четем в синагогата. Тази седмица, пак ви казвам, че пътищата Господни са неведоми, ние попадаме точно в една от парашите, която за мен е много съкровена и която говори точно за свободата и образованието. Тя се казва “Защо всички ние сме учители?”.

“И да разкажеш на децата си на този ден, това което Бог направи за мен като ме освободи от Египет” - това е едно от основните послания в Тората. Това е моментът, който всички очакват в продължение на 200 години. Евреите роби в Египет могат да си ходят. Десет наказания са поразили страната. Хората първо ги осъзнават, а фараонът последен. Бог е на страната на свободата и човешкото достойнство. Не можеш да създадеш нация, колкото и силна да е полицията и армията ти, ако поробиш един за сметка на друг. Историята ще се обърне срещу теб както го е правила срещу всички тирани познати на човечеството. И ето дошло е това време, евреите са готови да си тръгнат. Мойсей, техният лидер ги събира и се подготвя да се обърне към тях. Какво ще каже на това голямо събитие, на раждането на еврейския народ. Той може да говори за много неща, може да говори за свободата и освобождението от веригите и края на робството. Може да говори и за посоката, в която ще поемат, за земята напоена с мляко и мед или може би ще избере по-различна тема - за дългия път, който ги чака, за опасностите пред тях, това, което Нелсън Мандела нарича дългия път към свободата. Всяка една от тези теми би била добра реч на лидер, усещащ великия момент в историята на народа си. Но Мойсей не направи нищо от това, вместо това той говори за децата и за далечното бъдеще, за задължението да запазим спомена за бъдещите още неродени поколения. Три пъти в тази параша той се обръща към тази тема. “И когато децата ви питат какво имаш предвид с този текст да им кажете.”

Изход 12:26-27

И да разкажете на децата си в този ден. Това е заради това, което Бог направи за мен и ме освободи от Египет. И когато дойде време децата да ви питат въпроса какво значи това, кажете им.

Готови да приемат своята свобода евреите разбират, че трябва да се превърнат в народ от учители. Точно това прави Мойсей не само велик лидер, но и уникален. Това, което Тората ги учи е, че свободата се печели не на бойното поле, не на политическата сцена, не и в съда - национален или международен, а в човешкото въображение и воля. За да защитиш държавата ти трябва армия, но за да защитиш свободното общество ти трябват училища, трябват ти семейства и образователна система, чиито идеали се предават от поколение на поколение и не се губят. Така че евреите са народ, чиято страст е образованието, крепостите му са училищата, а героите му са учителите. Резултатът е, че когато Вторият храм е бил унищожен, евреите създават първата универсална система за задължително образование плащана с обществени средства. Помнете с добро човека Йешуа Бен Гамла, защото заради него Тората не беше забравена в Израел. Първоначално децата бяха учени от бащите си и затова сираците оставаха необразовани. И тогава се реши учители на децата да се назначават в Ерусалим и баща, който живее извън града, да може да ги заведе там и да бъдат обучавани. Но сираците отново останали без обучение. Това било решено, когато се назначили учители във всяка област и момчета на 16 - 17 години, които да им помагат. Но когато учителят се ядосал на ученика, той се бунтувал и напускал. Накрая Йешуа Бен Гамла дошъл и наредил учители да се назначат във всяка провинция и всеки град и децата от шест до седемгодишна възраст да ходят при тях. За сравнение Англия е създала универсална задължителна образователна система през 1870 г.

Сериозността, която мъдреците дават на образованието, може да се види и в следните два параграфа.

Ако град не създаде образование за младите, жителите му живеят под забрана, докато не си поканят учители. Ако те продължават да неглижират това задължение, градът се изключва от общността, защото светът съществува само чрез учението на маймуните.

Няма друга вяра, която да поставя такава огромна стойност на учението, нито вяра, която да го поставя на такова ниво в обществените практики. От самото си начало Израел знае, че свободата не може да се създаде със закон, нито да се поддържа от политически структури. Както казва американският съдия Лърнд Ханд “Свободата живее в сърцата на мъжете и жените. Когато умре там, няма съд, закон, конституция, която да я спаси”. Това е истината осъзната от нашите мъдреци. Тя е базирана на таблите, които Мойсей получава на Синай и думите му: “Тези табли са ни дадени от Бог, написани от Бог и написани с тези заповеди”. Мъдреците коментират този текст по следния начин. Трябва да четем не харут - записани, а херут - свобода, защото няма по-свободен от този, който изучава Тората. Това, което имат предвид е, че законите записани в сърцата на хората, няма нужда да се контролират от полиция. Истинската свобода е възможна само от възможността сам да контролираш себе си, без да трябва да контролираш другите. Без да приемаш доброволно списък от морално-етически ограничения, свободата остава лиценз и обществото се задължава да изпитва предупрежденията на твоите истини и желания. Тази идея за пръв път е представена от Мойсей в тази параша към евреите. Той казва, че свободата е повече от момент на политически триумф. Това е непрекъснат завет, който се предава през вековете и учи тези, които идват след нас, за бъдещето, защото моята свобода никога не бива да бъде жертвана в името на твоята или да се предава на нечия друга. Точно затова и до днес на Песах ядем маца, хляба на робството и опитваме горчивите билки на робството, за да си спомним тежкото робство и никога да не го причиняваме на друг. Най-старият и най- трагичен феномен в историята е това, че империи, които в един момент заемат целия свят, в крайна сметка замират и изчезват. Свободата става индивидуализъм, индивидуализмът става хаос, хаосът се превръща в търсене на род, той в нова тирания, която налага своята воля чрез сила. Това, което благодарение на Тората евреите никога не забравят, е че свободата е непрекъснат стремеж към образование, в което учители, родители, домове и училища са партньори в диалога между поколенията. Да учиш е в основата на юдаизма и пазител на нашето наследство и надежда. Точно затова, когато традицията отдава на Мойсей най-високата почест, не го наричат нашия пророк или цар, а го наричат Моше рабейну, Мойсей, нашия учител, понеже в сферата на образованието се печели или губи битката за доброто на обществото.

Аз си пожелавам всички да бъдем учители. Да бъдем такива, така че нашите деца да бъдат добри хора, да знаят къде отиват, за да могат да градят това бъдеще, за което всички ние с вас мечтаем. Благодаря ви още веднъж!


Изказване на г-н Йосиф Меламед, главен секретар на организация на евреите в България “Шалом”

Скъпи приятели,

Преди всичко искам да благодаря за това, че ние сме тук заедно; за това, че имаме възможността да отбележим тази толкова важна за нас годишнина, а тя е седемдесета, кръгла, от освобождаването на Освиенцим и обявяването на Холокоста като явление в Европа. До преди няколко години ние в България чествахме обикновено този празник, тази дата, на 10 март, когато е станал фактът за спасяването на българските евреи. Тогава сме отбелязвали и паметта на жертвите загинали през Втората световна война. Вие знаете през Втората световна война 50 млн. човешки жертви. От тях обаче 6 млн. загинали, унищожени, не в бойни действия, не вследствие на бомбардировки, а вследствие на една идеология, т. нар. нацистка идеология. Нацистката идеология е известна, причините за това са известни, няма да се спирам, това е дълга възможност да провеждаме подобни допълнителни дискусии. Но трябва да ви кажа преди всичко, че съм впечатлен от това, което виждам тук. Толкова много млади хора, този прекрасен хор. Аз честно казано, тъй като имам известно влечение и даже работя в българско музикално сдружение, не съм чувал толкова впечатляващо, толкова емоционално въздействащо изпълнение. Може би това се дължи и на деня, в който сме се събрали заедно тук. Сигурен съм, че професионализмът, който имат тези прекрасни дами и господа и разбира се няма да пропусна и музикантите, музикалния съпровод. Това е нещо невероятно! Вие трябва да се гордеете с това нещо. Трябва да се гордеете и с това, че имате едно чудесно ръководство, което може да привлече толкова много млад народ, толкова много дечица заедно със своите млади родители. И нещото, което Роберт спомена, ето това е начинът да се развива една държава, едно общество.

Аз няма да се спирам подробно на Холокоста като явление, но тъй като в един предварителен разговор с пастор Аврамов споделихме, че може би някои от младите хора не знаят някои данни за Холокоста бих искал съвсем накратко да ви споделя, че Холокостът във своето развитие започва след идването на национал-социалистите на власт в Германия, почерпил е известни основи от фашиото в Италия, но се развива благодарение на невероятната пропагандна машина и добрата идеологическа подготвеност на ръководителите на германската държава. Започва де факто на 10 май 1933 г. в Берлин, когато на клада се изгарят вредните книги на Томас Ман, на Ерих-Мария Ремарк, Хайнрих Хайне, Стефан Цвайг и плеяда други. През септември 1935 г. са приети Нюрнбергските закони, с които евреите били лишени от всички граждански права и така антисемитизмът получил своя легален статус. Започнала да се осъществява политиката на “расова хигиена”. През нощта на 10 ноември 1938 г. е извършен погромът влязъл в историята като Кристалната нощ. Тогава загинали около 100 души евреи, били разрушени всички синагоги в Германия, били разграбени над 7 000 еврейски магазина и повече от 30 000 души били изпратени в тогава лагери, впоследствие превърнали се в концентрационни лагери. Междувременно евреите са били концентрирани в гета, разположени в окупирана Полша, Прибалтика, Белорусия и другите заети от Германия източни области. Като правило гетата се създавали в близост до железопътни гари, за да може по-лесно и големи групи хора да бъдат премествани в предвидените впоследствие за изграждане концентрационни лагери. По този начин се е търсело т. нар. окончателно решение на еврейския въпрос, за който Негово Превъзходителство посланикът на Израел спомена - тоест планомерното унищожение на еврейските хора. Началото е дадено с влизането на войските на Хитлер в Съветския съюз на 22 юни. На 20 януари 1942 г. в берлинското предградие Ванзее еврейският въпрос е уточнено точното количество евреи, които следва да бъдат изтребени. За България също е имало една нелоша първоначална бройка, впоследствие е следвало всички да бъдат изтребени. Концентрационните лагери на смъртта започват да се създават почти веднага след идването на Хитлер на власт като първият от тях е Дахау в близост до Мюнхен. Започава да функционира през 1933 г. През него преминават над 200 000 души. Първоначално е предвиден за политически затворници, впоследствие е допълнен с голяма група евреи. Няма да описвам колко много концентрационни лагери, основните от тях са в Полша - Освиенцим, Майданек, Биркенау, в Чехия Треблинка, в Белорусия също и т.н. Аз между другото бях много впечатлен и даже ми се приплака, когато видях тази инсталация. Защо? Може би, който не е бил на посещение в лагера Аушвиц, те са група лагери - Майданек, Аушвиц и Биркенау на около 60 км от Краков, той не може да не запомни подобно нещо. На мен ми се удаде да бъда с група младежи може би преди около десетина години там. Младежите бяха не само от еврейски, но и от български произход. Бяхме решили да минем по пътя на лагерниците, който път е 3 км от железопътния релсов път до добре изградения лагер. Близо се намира Майданек, където е била приемната де факто на лагера. През този лагер, трябва да ви кажа, са преминали над 1 млн. евреи, много военнопленници, главно от съветската армия, цигански групи и т.н. Просто попадайки в този лагер, водейки тези младежи, младежите знаете са шумни хора, веселят се, видях как те замлъкнаха, бяха толкова впечатлени; сега и аз малко се вълнувам, че преминахме през лагера, видяхме всичките тези чудесии, които са направени там, камерите, където са изгаряни жертвите, целевото полагане на начина на убиване на хората. Стаите издраскани от ноктите, когато е пускан циклона, смъртоносния газ, тоновете пепел от човешки трупове и т.н. Няма да се спирам, но съветвам всеки човек да види подобно нещо и то не за друго, а за да разбере, че с право хората, които започват, особено евреите, в това число политически, образователни речи, началото винаги започва с това “Никога вече!”

Ще завърша с думите на носителя на Нобелова награда за мир, единсвения оцелял от семейството си в Бухенвалд писател Ели Визел, казани от него в речта, която произнася на 10 декемрви 1986 г. в Осло, когато му връчват Нобеловата награда.

“Защото ако забравим, значи сме виновни, значи сме съучастници. Заклех се да не мълча, когато човешки същества са подложени на страдание и унижение. Трябва да взимаме страна. Ако останем неутрални помагаме на потисниците, а не на жертвите. Когато е застрашен човешкият живот, когато се потъпква човешкото достойнство, националните граници и националните чувства губят смисъл. Когато в някоя страна мъже и жени биват преследвани заради своята раса, религия или убеждения, тази страна трябва веднага да се превърне в центъра на вселената.”

Истината е, че ние и сега сме свидетели на подобни неща. Холокостът е най-сатанинското явление на 20 век. Но имаше и такива, които надигаха глас против провеждането на това целенасочено избиване на хора. Пример за това, разбира се г-н Посланикът спомена, Роберт също, пастор Аврамов също, това беше България. Евреите в България са благодарни на българския народ. Спасени, оцелели или каквито и да е формули да се кажат, подпомогнати от ръководители, цар, Свети Синод и т.н., но истината е, българският народ ги защити. И затова днес тук сме се събрали не само да сведем глава пред жертвите на Холокоста, но и да отправим едно морално послание за толерантност, мир и отговорност, за разбирателство и състрадание, и разбиране към религиозно различните, хората, които имат друго мислене и хората, които следва да си помагат един на друг.

Аз съм сигурен, че между нас имаме.., ние сме единомишленици де факто. Нека да си пожелаем да бъдем единни и да считаме, че сме научили уроците на Холокоста и другите. Трябва да ви кажа, че за мен - вие чувствате, че се вълнувам - това е първа изява пред вас. Честно казано благодарността ми е голяма; благодарността към организаторите, благодарността към тези прекрасни хора, към всички вас. Ако сме заедно и вървим напред, сигурен съм, че ще успяваме в бъдеще, ако не друго, то да живеем малко по по човешки.

Благодаря ви!


Изказване на Проф. Хени Лорер

На тъжния ден, който трябва да ознаменуваме с това тържество, аз съм много радостна, че съм заедно с вас. Благодаря ви, че сте тук и че мога да говоря няколко думи по този повод пред цялата тази аудитория, пред нашия посланик, който е тук наш висок гост, пред Андрей Аврамов, който е наш много добър приятел.

Ще си позволя да застъпя един друг аспект на въпроса за Холокоста. Това, че е съществувал Холокостът, е един безспорен факт. Ще се спра на едно изказване на проф. Уилям Замелсон от Унивеситета в Тринити, който е единственият оцелял от цялото си семейство, които са загинали в нацистките лагери. В свой обстоен труд той описва с богат илюстрационен материал свидетелства за всички престъпления, които са били извършени срещу хуманността. Това, което казва той е: “Това, че съм оцелял, ме задължава да бъда свидетел докато съм жив на всичко онова, което е известно и има сили за отричане тотално на онова, което се е случило и те се опитват да го отрекат и го окачествяват като лъжа.” Моето дълбоко убеждение, казва проф. Замелсон, е, че да се отрича истината за всички ужасяващи факти от Холокоста само по себе си е една голяма лъжа. Съществуват безбройни снимки, филми, много от които са правени от самите нацисти, от SS-службите на нацистите, така и от Съюзниците, които са осъществили освобождаването от лагерите. Толкова много документи за това, което се е случило, обаче има немалък брой хора и организации, които считат цинично, че всички тези факти са пълна измислица. С това те целят да внесат дезинформация, които внушават антиеврейски настроения, разпространяват по всички възможни медии - интернет, радио, телевизия, преса и за съжаление броят на хората, които се влияят от идеята за отричане на Холокоста и тяхната активност нараства. Особено набира скорост този процес през последните години. По този начин лъжливи версии за това, че не е имало Холокост по време на Втората световна война е една вредна амнезия на случилото се. Отричането на Холокоста се разглежда като разновиден аналог на антисемитизма. Жан-Мари Льо Пен, този, който вие добре знаете, привърженик на Националния фронт срещу проявите на демокрацията, поема тази роля да отрича Холокоста. Лидерите на твърдата линия на Националния фронт на Жан-Мари Льо Пен застават на все по-крайни позиции, налагат идеята за еврейска конспирация като част от тяхната стратегическа позиция за отричане. Това поведение послужи на привържениците на тази идеология като зареждаща батерия да се засили антисемитския стремеж. През 1986 г. идеолозите на Националния фронт ревизират резултатите доколко публичните информационни средства допринасят за отричането на Холокоста. Льо Пен прави своята първа публикация по този въпрос. Той си задава въпроса: Съществували ли са газови камери? Това трябва да се докаже с изучаване на този въпрос с модерни средства на историческата наука. Съществували ли са газови камери? Това средство за умъртвяване може би е една голяма спекулация? Льо Пен вижда в лицето на тези исторически изследвания сериозна опора за внушаване на всички, които вярват, че Холокостът не е съществувал.

Основното верую на отричащите Холокоста е, че това е един мит и начин да се организира световното еврейство така, че да получи финасова поддръжка от всички ционистични организации, което би засилило тяхното значение, би им придало имунитет срещу отрицателите на Холокоста. Последните лансират даже абсурдното твърдение, че Съюзниците обединени срещу Хитлер, са били не по-малко садисти в сравнение с нацистите, които затвърждават основното си верую, че Холокостът е една голяма лъжа. Те тотално отричат, че Хитлер е бил идеолог на анихилацията. И на тази абсолютна лъжа се намират хора, които вярват.

На 16-17 март 2008 г. в Холокост центъра на университета в Мейн се е състояла конференция по въпроса за отрицанието на Холокоста. Особено голямо внимание е било отделено на т.нар. иранско становище по този въпрос. Организира се една конференция по въпроса за отричането на Холокоста в Техеран наречена “Обзор върху Холокоста - глобален поглед”. Иранският президент Махмуд Ахмадинаджад е председателствал тази конференция от началото до края. Бил е представен един много странен колектив от говорители като например лидерът на Ку Клукс Клан Давид Дюк, заслепените последователи на антиционистките настроения, официалните представители на немската неонациска националистическа партия заедно с професионалния отрицател на Холокоста, т. нар. Фредерик Тобен, които са изнесли лекции по темата. Друг един французин е нарекъл Холокоста, забележете, пълна измислица, а неговата американска колежка Вероника Кларк е охарактеризирала събитието с израза: “Евреите направиха пари от Аушвиц.” Проф. МакНейли е декларирал, че що се отнася до Холокоста той е смешен, той е абсурден, все едно да вярваш във вещици и магии. Белгиецът Леонардо Клеричи твърди, че вярва, че “стойността на метафизиката е по-голяма отколкото стойността на историята”. Тази конференция е кулминацията на кампанията, която стратира през октомври 2005 г. с изкаването на Махмуд Ахмадинаджат за заплаха от агресия и война. Той казва: “Този режим, който окупира Ерусалим, трябва да бъде елиминиран от страниците на историята”. Тези думи предзивикаха силна международна критика. По-късно същият този Махмуд Ахмадинаджад изостря своя агресивен тон и прави изказване, че Холокостът е събитие, което предизвиква насмешка. В основата на описаното явление за отричането на Холокоста лежи многовековното отрицателно отношение към евреите в света. В тази нова фаза се създава тоталното мнение, че евреите през 20 век получават своето чудовищно изражение по време на Холокоста, особено след създаването на Държавата Израел. Директно се насочват към опити тази държава да бъде заличена. Съгласно тези изявления ционистите искат да управляват света, те са се наложили като основни притежатели на банки, фирми, диктуват работата на обществените медии и се налагат в културата на всеки един отделен народ. На базата на тази концепция външният министър на Иран Манухер Мотаки изкава мнението си на състоялата се конференция, че мястото на Израел не е в Палестина, че трябва да бъде изтрита от цялата географска система. Елимиринатето на Израел е едно от последствията от движението, което последователно търси доказателства да бъде отречен Холокоста.

Общоприет апел при отбелязването деня на Холокоста е да помним. Към който логично е да добавим и тревожното предупреждение, алармения камбанен звън да не се допуска разпространението и утвърждаването на лъжата за отричането на Холокоста, за да не се превърне човечеството в оскотяло стадо.

Това го казвам като се обръщам към фразата, която е казал райхсканцлерът на нацистка Германия и министър на Пропагандата и информацията Йозеф Гьобелс, който казва: “Една лъжа повторена 100 пъти става истина”. Със средствата за масова информация, казва той, всеки народ може да бъде превърнат в стадо свине.

Юлиус Фучек, чешкият писател и журналист, активен участник в съпротивителното движение срещу нацистите, убит от нацистите, в своето най-известно произведение “Репортаж с примка на шията” отправя своя заключителен възглед към човечеството:

Хора, обичам ви, но хора бдете!

Ани менахим. Аз вярвам.

Благодаря ви за вниманието!


Изказване на Г-н Виктор Барух

Тогава, преди залеза през май разказ

Утихва улицата. Необичайното за нея оживление замира. Слънцето е все още високо, но е на запад и лъчите му вече не могат да прехвърлят покривите на малкото по-високи сгради.

Сянката пълзи бавно, става прохладно.

Настъпилата тишина успокоява Елия, бачо Ели, както съседите го наричат. Той седи на инвалидната си количка пред своя малък дом. Нисък дом, едва над един човешки ръст. Такива са и повечето от къщите на улицата - от край до край.

Вече е разпродадено всичко, за което купувачите след дълго колебание решаваха да платят нещо. Един пристига на улицата с каруцата си. Беше натоварил стар гардероб. Спря коня пред Елия.

- Колко за дървения материал? - попита купувачът, натежал върху седалката.

Намеси се Яфа. Жената на бачо Ели. Името й означаваше “хубава”. Тя все още е хубавелка, помисли си Елия като я гледаше как пристъпва към каруцата. Беше най-хубавата измежду момичетата от компанията. А … и него си го биваше, не забрави себе си той. Яфа да не мисли да омае сега купувачът?...

-Триста - каза тя.

Много е, помисли бачо Ели. Дървеният материал беше тяхното легло. Четири талпи, които полагаха върху две магаренца покрити с няколко постелки - нищо повече. Не успяха едно дете да направят на това легло. Много поиска Яфа, онзи може да се откаже, а те няма с какво да преживеят утре. Неочаквано купувачът се съгласи. Сам натовари талпите и магаренцата; плати триста и отпраши. Бачо Ели прие това като жест. След него пред малкия му дом се спряха две жени и заоглеждаха двата бакърени съда. В тях затопляха вода за пране и къпане. Спазариха се с Яфа - по женски, а той се зарадва, че са събрали някой и друг лев за там дето ги пращат.

Никой не пожела да купи трите поочукани тенджери, нито гледжосания глинен съд и те останаха на тротоара пред дома. В този кюп бачо Ели от години налагаше зеле за туршия и тя ставаше хубава. Останаха и няколко порцеланови чинии, наръбени по краищата. И един емайлиран чайник, с олющен тук-там зелен емайл. Оставаха самотни на тротоара.

Беше тъжно, на бачо Ели му домъчня и както си седеше на инвалидната количка затананика:

- Тататарататата та та...

Яфа мълчаливо го изгледа и проследи неговия поглед. Очите му шареха нагоре-надолу по уличката. Пред всеки дом оставаха непожеланите от никого стари вещи и посуда. Той гледаше и както си седеше, се опитваше да налучка някаква мелодия.

Тази инвалидна количка му подариха от фирмата, за която работеше. Той разнасяше с велосипеда си стоката, която търговците купуваха от склада на фирмата. Имаше и друг служител, който пакетираше закупените трикотажни изделия и кутиите с дамски чорапи в тях. Елия беше приспособил върху колелото си една телена кошница, подреждаше пакетите в нея и разнасяше стоката по магазините в града. Марката на копринените дамски чорапи беше много известна и той се гордееше, че ги доставя.

Но стана катастрофата с трамвая, кракът му беше смазан и го ампутираха. Фирмата му подари инвалидна количка - заслужаваше я. И така както си седеше през годините на нея неусетно стана бачо Ели.

- Тататарататата та та…

Опитваше се да налучка една мелодия, която много харесваше. Свиреше я често напоследък Мирко, момчето на съседите от втория етаж на къщата до тях. На цигулка. Чуваше се през отворения им прозорец и много допадаше на инвалида.

Един ден той спря момчето. То се връщаше от урок с цигулката. Полюшваше в ръка красивата й калъфка.

- Хубаво свириш, - каза му Елия. - Тези дни чувам една мелодия...

- А, това е от Хора на ловците. Има я в школата. Мелодията е на Вебер.

- А, в школата ли? …. - Елия не го разбра, но това не беше важно.

- Да, на Хохман. По нея уча… Е, хайде бачо Ели.

Остана тази мелодия вътре в него. От Хора на ловците от някаква школа… Как я каза тогава Мирко? ....

Хор не се чуваше, но Мирко я свирише на цигулката.

- Тататарататата та та…

Той огледа непожеланата от никого посуда сякаш искаше да й попее. Обърна се да види през отворения прозорец зад него празната стая.

- А! - Възкликна той. - Яфа, забравихме баща ти!

В стаята, на отсрещната стена, беше останал портретът на стареца. Забравен наистина, забоден с по едно габърче - горе и долу, огънат от двете му страни. Но лицето на дядото, почти скрито между двете картонени колонки, хитровато се усмихваше. Подаваше се и искаше да каже нещо. Старецът им заговори. Толкова години мълча на стената, а сега неочаквано се обади. Искаше да ги ободри, разказваше им колко много беди са сполетявали дедите им и как те винаги са устоявали. Не бойте се, и вие ще останете, казваше им той. Не се отчайвайте, вярвайте във Всевишния, един ден Той ще ви върне свободата... Не ми ли вярвате?..

Яфа откачи портрета, сви го на руло, огледа се и го пъхна в гледжосания съд.

- Време е...- каза Елия.

Свечеряваше се. Предупредителното предизвестие на Комисарството строго нареждаше да се качат на нощния влак за онзи град, дето едва го бяха чували. Гарата беше далеч.

- Време е - повтори той.

И съвсем тихо на себе си:

- Тататарататата та та…

- Стига! - смъмри го Яфа.

Тя събра малко чаршафи и постелки и ги намести на инвалидната количка. После взе гледжосания кюп с портрета на своя баща. Нямаше да го изостави!

Тръгнаха към гарата. Яфа напред, грижовно обгърнала кюпа пред гърдите си. Отвътре баща й пак се обади, усетил топлината на нейната прегръдка. Напевно й шепнеше за миналото, за преодолените страдания и че ще дойдат очакваните през вековете свободни дни… Стъпките на Яфа станаха по-уверени.

След нея Елия подръпваше ръчките на своята стара количка и се опитваше да намери мелодията на онзи… Вебер ли? Как го нарече Мирко?...

Мисля, че стана ясно, че става дума за май 1943 г., когато центърът на Юч Бунар се превърна в нещо като битпазар, тъй като жителите на тези улички - Шар планина, Странджа и други, бяха изнесли нещо да продадат от покъщнината, защото предстоеше задължително за три дена да напуснат София и трябваше да получат и някой и друг лев. И Яфа спечели 300 лв.


"Да се поучим от историята" (Изказване на п-р Андрей Аврамов направено на 26.01.2015 година)

Уважаеми г-н Посланик на Държавата Израел в България,
Уважаеми г-н Джераси,
Уважаеми г-н Меламед,
Уважаеми официални гости,
Уважаеми дами и господа,
братя и сестри,
Тази сутрин ние сме се събрали, за да си спомним за жертвите на Холокоста. Да си спомним за погубените милиони невинни човешки животи, да си спомним за достойнството и смелостта на оцелелите, които превъзмогнаха жестокостта, злобата и омразата на своите палачи. Тук сме, за да си спомним и да не забравяме, че милиони евреи крачеха по улиците на градовете на Европа по пътя към своята смърт, докато светът стоеше и мълчеше. И да не забравяме, че с изключение само на няколко народа евреите в Европа напразно търсеха да намерят съчувствие, защита и подкрепа в собствените си страни. Светът никога не трябва да забравя, че стоеше безучастен и гледаше умъртвяването на невинни деца, на благочестиви мъже и жени. Тази сутрин е време, в което отново да размислим за размерите на това ужасяващо престъпление. Както и за това какво означава всичко това за нашия живот днес и за решенията, които ние с вас вземаме и позициите, които ние с вас отстояваме.

След два дена на 27 януари се навършват 70 години от освобождаването на лагера Аушвиц-Биркенау. Държавни глави, правителствени делегации и лидери от цял свят ще се съберат в Аушвиц, за да отбележат тази кръгла годишнина от освобождаването на концентрационния лагер, където в годините на Холокоста бяха убити 1 милион и сто хиляди души, от които 1 милион евреи. Защото ако използваме думите на носителя на Нобелова награда за мир, писателя Ели Визел, относно жертвите на Холокоста: “Не всички жертви бяха евреи, но всички евреи бяха жертви”, няма да бъде преувеличено да кажем, че това място, наречено Аушвиц, става сцена на най-ужасяващото престъпление в историята на човечеството. То също представлява най-голямото еврейско гробище в света.

През изминалата седмица бях попитан, при това от вярващи хора, по повод подготовката на отбелязването на този важен ден: Защо отново ще полагате цялото това усилие? Защо всяка година? Защо отново и отново продължавате да отбелязвате тази дата? И моят отговор бе: Защото всичко това се е случило! Аушвиц се е случил; смъртта на 6 милиона евреи в сърцето на цивилизована Европа се е случила. А Божието слово ни задължава да бъдем свидетели за истината на това, което се е случило. Това е една вечна отговорност, която никога няма да се махне от плещите ни. Заради тази свята цел днес концентрационният лагер Аушвиц е музей, който се посещава всяка година от повече от един милион туристи. Защото газовите камери и крематориумите продължават да са свидетели пред света за ужасите на Холокоста.

И днес, когато последните живи свидетели на Холокоста ни напускат един по един, ние с вас все повече и повече би трябвало да осъзнаем важността на това да продължава да се говори и свидетелства за това, което се е случило. Ние трябва да направим всичко, което можем, тази най-голяма човешка трагедия никога да не бъде забравена и нейните уроци никога да не бъдат изгубени. Защото, въпреки че толкова много е било написано и казано, сякаш думите просто никога не стигат и не са достатъчни. Защото, когато се случи някой човек, когото познаваме да се разболее и да си отиде преждевременно, ние всички усещаме болката и изпитваме мъка от загубата. Но как е възможно да преживеем болката от загубата на един милион и половина деца? Това преживяване е просто непоносимо за човешката душа. Холокостът е една безкрайна трагедия. Той е вселената на болката.

Симон Визентал беше казал: “Когато умрат сто човека, това е катастрофа, когато умрат хиляда, това е просто статистика.” Ето защо историята на всеки един човек, убит или оживял по времето на Холокоста, трябва да бъде разказана. За да бъде върнато състраданието и усещането за човешко присъствие, така че ние да можем да съпреживеем и осъзнаем това, което се е било случило. Поради тази причина през целия си живот ние ще бъдем винаги благодарни на хора като г-х Барух и г-жа Лорер, чиито спомени и разкази правят да оживеят пред очите ни тези години и времена, за които в един смисъл можем да бъдем благодарни, че не сме били родени.

На 27 януари 2005 г. в концентрационния лагер Аушвиц по време на тържествената церемония по отбелязването на 60 години от освобождаването на лагера една от оцелелите от Аушвиц затворнички, чието участие не е част от програмата, внезапно става и се приближава до микрофона. Без да се интересува от присъствието на държавните глави и представители на повече от 40 държави, тя застава на подиума и заявява следните думи: “Тук те ми отнеха името и ми дадоха номер. Аз не бях вече Мерка Жевач. Какво право имаха те да убият семейството ми? Какво право имаха да убият моя народ?.” - задава въпроса тя на събралото се множество и на тези на най-високо ниво, представители на държавите. “Защо? Защо те сториха това? И защо те изгориха тук цялото ми семейство?” След което Мерка Жевач, която живее в Израел, завършва своето импровизирано изказване със следните горди думи: “Сега аз имам държава. Аз имам армия и президент. Аз имам флаг. Това няма да се случи никога вече!”

Когато след церемонията я питат защо си е позволила да постъпи така, тя отговаря: “Аз стоях тук гола в снега и в студа, едно момиче на 16 години. Това беше мястото, където те докараха цялото ми семейство и изгориха всеки един от тях. Тук те ми отнеха името и ми дадоха номер вместо него. Тук аз станах номер.” И след това през сълзи тя продължава: “Аз бях само на 12, когато войната започна. Те ми отнеха корените. Те ме оставиха сама. Последните думи на моята майка към мен бяха: Дъще, ти може би ще останеш жива и ще можеш да им разкажеш. Аз трябваше да го направя... В този момент не мислех за президентите и важните гости на церемонията. Аз дори не ги виждах. Всичко, което исках, бе светът да чуе моя вик. И съдейки по реакцията на всички тези хора си мисля, че гласът ми отекна по цялата земя. Може би заради това трябваше да остана жива? До този ден аз нямах отговор на въпроса защо трябваше да оживея и може би това е отговорът.”

Мириям Яхав, чието моминско име е Мерка Жевач, е единствената оцеляла от своето семейство, но днес тя има десет внука и още няколко правнуци. Тя е автор на книгата “Дъще моя, може би ти…”, в която разказва за своя живот и оцеляване. И въпреки че говори иврит още от дете, правописът ѝ е лош и се налага дъщерите ѝ да поправят ръкописите на книгата ѝ. Неведнъж тя се събужда обляна в студена пот от кошмарите, в които е трябвало да преживява отново стореното ѝ от нацистите. Накрая след един такъв кошмар тя решава, че трябва да посети отново Полша, мястото, където е родена. Съпругът ѝ не ѝ позволява да отиде сама, но я придружава заедно с двете им дъщери. Когато пристигат пред нейния блок в лагера Аушвиц и виждат условията, в които е трябвало да живее, двете ѝ дъщери избухват в сълзи. “До този момент те никога не бяха разбирали какво бях преживяла. Те само бяха поправяли грешките в моя еврейски правопис. Но това, което бях написала, не беше стигнало до тях. Но в този момент те разбраха.”

Причината да ви разкажа тази история е, защото Холокостът не е просто една зловеща статистика от цифри и факти, но когато историята на Холокоста бъде персонализирана, тогава тя има силата да повлияе върху решенията, които ние с вас вземаме. По време на тези най-мрачни дни в историята на Европа в нея има и хора, които отказват да се съгласят с това, което виждат да се случва. Мъже и жени, чиято съвест и морал остават неподкупни и непроменени. И на този ден ние си спомняме също и за тях. Говорим за хиляди най-обикновени хора, които когато са рискували живота си, за да спасят своите съседи евреи или децата им, не са мислели, че са герои. Запитани защо са го направили, повечето от тях отговарят: Защото това беше правилно.

Музеят в Яд Вашем е разпознал повече от 18 000 праведни между народите. От Дания, страната, която като България спасява своите евреи, музеят Яд Вашем е признал 22 души като праведни между народите. Обаче описвайки спасението на евреите в Дания един от тях използва израза конспирация или заговор на доброто. Обяснявайки какво има предвид с тези думи, той казва: “Нима смятате, че аз бих могъл да скрия и да спася това еврейско семейство без знанието и съдействието на бакалина, на млекаря или на полицая?” Спасяването на евреите в Дания или на евреите в България не е дело на двадесет праведни – многото добро също има много лица. Малцина днес също знаят, че 6266 мъже и жени, което прави една трета от всички праведни между народите, са поляци. На 29 януари 1943 г. СС разстрелва петнадесет полски селяни от селцето Виржбица, между които е и едно двегодишно дете. Тяхното престъпление – че са укривали евреи. Тяхната участ – участта на евреите. Деветдесет и шест поляци от с. Бяла са също разстреляни за укриване и хранене на евреи. Днес ние си спомняме и за тях. За тези обикновени хора, извършили необикновени дела.

Ние с вас живеем в демократична и свободна страна, но свободата носи със себе си и голяма отговорност. Демокрацията сама по себе си не гарантира свободата на своите граждани. Ние всички знаем, че Хитлер идва на власт в Германия чрез демократични избори. Ето защо ние трябва да съзнаваме, че свободно общество може да има само там, където има хора, които не си затварят очите, когато някъде се вършат престъпления. Свободни са само тези хора, които реагират и започват да говорят, когато видят, че се случва несправедливост и някой някъде страда. Свобода има само в това общество, където във време на морална криза хората не могат да мълчат, но започват да правят това, което е правилно.

Което ме връща към един момент от историята на този изключителен човек пастор Мартин Нимьолер, който самият е осъден от нацистите и прекарва седем години в затвора и в концентрационен лагер. Вероятно няма човек, който да се е интересувал от темата за Холокоста, който да не знае думите му:

Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист.

Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ.

Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз.

Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.

Обаче малцина са чували и знаят, че има едни други, още по-силни думи на пастор Нимьолер. Докато е в очакване на съдебния си процес в затвора в Берлин, пастор Нимьолер е посетен от капелана на затвора. Виждайки го, капеланът го посреща с думите: “Но братe, Мартин! Как сте се озовал тук? Защо сте в затвора?” На което с безупречна адекватност и разбиране на ситуацията, пастор Нимьолер отговаря: “Но брате, защо вие не сте в затвора?”

Урокът, който предишният ХХ век преподаде на човечеството, е, че цивилизованият свят не може просто да седи и да игнорира разпространяването на брутални тоталитарни идеологии. Без значение дали са атеистични, светски или религиозни. Защото най-трагичното от всичко свързано с Холокоста не е Холокостът, но поглеждайки днес назад към събитията по времето на Холокоста, ние виждаме, че светът не е бил в неведение относно това, което е щяло да се случи. Което поставя въпроса: Защо тогава световните лидери се провалиха в това да разпознаят неизбежността на предстоящата Втора световна война? И защо еврейските лидери не можаха да разпознаят предстоящото унищожение на своя народ? Всички факти, доказващи накъде отиват нещата, са били налице. Как е възможно тогава толкова много хора да не разберат това, което реално се е случвало? Отговорът на този въпрос не е, че те не са виждали какво се е случвало. Отговорът е, че те не са искали да го видят. И причината да не искат да видят е, защото не са искали да се изправят пред отговорността на това, което е трябвало да направят след като го видят.

Тогавашният свят слуша думите на Хитлер, но вместо да ги приеме като това, което те означават, той започва да ги рационализира и обяснява, като че ли те не означават нищо или поне не означават това, което означават. Едва малцина са тези, които се осмеляват да предупредят за предстоящата опасност; един от тези хора е Уинстън Чърчил, който в резултат на това се озовава в нещо като политическа пустиня и бива изолиран, защото си позволява да говори неприятната истина. Обсебени от идеята за мир на всяка цена, много от тогавашните държавни ръководители са готови да направят компромиси и да се самозалъгват, вярвайки на неща, които е очевидно, че не са истината. Животът е доказал, че тези, които заради това да има мир си затварят очите за реалността, не са приятели нито на мира, нито на човешката свобода.

Ето защо тази сутрин ние с вас трябва да си обещаем, че няма никога да си затваряме очите пред истината независимо от това колко неприятна е тя. Аушвиц е може би най-големият урок, който човечеството е получавало, защото Аушвиц е напомняне за това, че неща, които хората смятат, че е невъзможно да се случат, всъщност могат да се случат. Ние хората често сме склонни да се самоуспокояваме, че определени неща никога не могат да се случат. Обаче истината е, че абсолютно всичко е възможно да се случи, ако няма хора, които са готови да го спрат от това да се случи. Ние всички с вас може да имаме правилните морални ценности и верните разбирания, но за да победят тези ценности и разбирания са нужни хора, които имат смелостта да ги говорят и да застанат зад тях с действията си. И това е нещо, което ние не трябва никога да забравяме.

Днес за девети път ние провеждаме тази възпоменателна служба. Девет години поред ние насърчаваме църквите в България да отбелязват тази дата. В някои от кампаниите ни се е случвало над 400 български протестантски църкви да участват в почитането на този ден. Девет години ние образоваме и даваме познания. Девет години ние предупреждаваме, че антисемитизмът в Европа не спира да расте и това ще има последици. Преди две седмици Голямата парижка синагога беше затворена за първи път от времето на Втората световна война. Със своите 7000 евреи върнали се в Израел през миналата година и с очакването през тази година цифрата да надхвърли 15 000 души, Франция е страната, от която бягат най-много евреи в света днес. Това евреите да напускат Европа в такива цифри не се е случвало от времето на Втората световна война. Със съжаление ние трябва отново да кажем, че идеите, които доведоха до случването на Холокоста, са все така в Европа, както са били и преди седемдесет години.

Седемдесет години след освобождаването на Аушвиц евреите в Европа продължават да живеят в страх за своята сигурност. Много от тях признават, че ги е страх другите да не научат, че са евреи. Ние не можем да приемем това – никой човек не трябва да крие вярата си, не трябва да крие националността си и не трябва да крие културната си идентичност. Всеки човек е еднакво ценен, притежава едно и също достойнство и трябва да бъде равно уважаван. Това е начинът, по който нещата трябва да бъдат във всяка една държава. Изкушението да си затворим очите и да не пожелаем да видим реалността ще го има винаги, но ние нямаме право да правим това. Ако го сторим, ние ще провалим себе си. Вместо това ние трябва да започнем да отговаряме на всеки антисемитизъм с твърдост. Ние всички сме отговорни за това да притежаваме познания и да използваме познанията си. Ние всички сме отговорни да защитаваме тези, които са уязвими и нарочени. Никой, нито индивид, нито група от хора в тази страна не трябва да живее в страх!

Почитането на паметта и спомена за Холокоста не е краят, а началото на нашата отговорност. Холокостът е срамът на човечеството, доказателство какво падналият човек, създаден някога по Божия образ и подобие, е способен да причини на себеподобните. Еманация на това, в което грехът може да превърне човека. Затова и дългът, който ние имаме, е голям. Ние знаем до какво всяка расова, етническа или религиозна омраза ще доведе, ако бъде оставена да се развие. Това е критично време. Ние не трябва да се провалим! Запретнете ръкави! Правете на другите това, което искате те да правят на вас! Дайте най-доброто от себе си! Чака ни още много работа!

Дами и господа, благодаря ви за вниманието!


Важна бележка

Тъй като тази година Международният ден в памет на Холокоста, 27 януари, е в сряда, препоръчваме ви да отбележите този ден на неделната ви служба на 24 януари. Разбира се, възпоменателни събития могат да се проведат и на самия 27 януари и в другите дни около тази дата, но тъй като организацията и провеждането на подобни събития са по-трудни в делничните дни, ви препоръчваме да използвате възможността на неделната служба на 24 януари, когато мнозинството от хората в църквите посещават богослужения и когато хиляди църкви в Европа ще отбележат този ден.

Писмо до пасторите

It appears you don't have a PDF plugin for this browser. No biggie... you can click here to download the PDF file.

Материали за Холокоста
Снимки
Видео
Презентации
Брошури ново!
Поучения
Плакат
Отчети по кампании
Печатни материали
Оставете коментар

         
Free Site Counters