„Да се поучим от историята“ (Изказване на п-р Андрей Аврамов направено на 26.01.2014 година)

Уважаеми г-н Посланик на Държавата Израел, Уважаеми г-н Джераси, Уважаеми г-н Хайкин, Уважаема г-жо Лазарова, Уважаеми официални гости, Уважаеми дами и господа, братя и сестри,

В годините на Втората световна война (1939-1945 г.) в Европа са избити приблизително шест милиона евреи, сред които милион и половина деца и младежи. Те никога не получиха възможност да изживеят своя живот, да развият своите дарби и таланти и да вземат всички прекрасни и добри неща, скрити в земното им битие. Семейства бяха безмилостно разделени, деца бяха брутално, жестоко и безсърдечно откъснати от родителите им. Съпруг и съпруга бяха разделени, за да не се видят след това никога отново. И стотици по стотици хиляди бяха принудени да напуснат домовете си, за да отидат и да умрат, минавайки през ужасяващи условия и обстоятелства. И това не се случи на едно или две семейства, това се случи на десетки хиляди по десетки хиляди еврейски семейства. Неописуем тормоз и невиждана по мащаби омраза доведе до систематичното унищожение на шест милиона евреи от Европа.

Евреите бяха разстрелвани, изгаряни живи в синагогите им или задушавани в газовите камери. Те не бяха отхвърлени и преследвани само от немските войници или от специалните отряди на SS, но много често и от хората, които са били техни съседи, техни колеги, техни преподаватели, техни клиенти, техни познати… Не защото са извършили някакво престъпление, не защото са били инициатори на криминално деяние, не защото са причинили вреда на съседите си или на обществото, от което са били част. Нищо подобно. Единствената причина за тази омраза и ненавист е фактът, че са се родили в еврейско семейство. И това е катастрофа с нечувани до този ден измерения и последствия. Защото не става дума за нещо, което се случва в една или две държави, не става дума само за една или друга група еврейски общества, а това засяга всички евреи, живеещи на територията на Европа и в света. Това да си роден като евреин, изведнъж се оказва престъпление, заслужаващо жестоко изтребление.

И всичко това се случва, защото в един момент от човешката история на сцената се появява човек, който започва да проповядва омраза и започва да пропагандира унищожение на един народ. Но нима можем да хвърлим вината само върху един зъл човек? Колкото и зъл да е бил този човек, не е възможно той да носи цялата отговорност?… Или ако зададем въпроса по различен начин, то той би трябвало да прозвучи така: Каква е отговорността на другите? Понеже всички вие знаете, че за да се случат всички тези лоши неща в подобни мащаби не е достатъчно само лошите хора да правят нещо, нужно е и добрите хора да не правят нищо. Тогава територията, на която злото може да развие своите планове и да ги осъществи, може да стигне чудовищни размери. Говорим за размери като тези на Холокоста.

Десетки хиляди по десетки хиляди евреи са натоварени във вагони и напускат гетата, в които преди това са били събрани, за да се озоват няколко дни по-късно на места като Треблинка или Аушвиц. Когато пристигат, евреите са поглеждали през прозорците на вагоните и са прочитали името Аушвиц, без да имат и идея какво се крие зад тези букви. И можем ли да си представим, че още през 1941 година съюзниците вече са имали информация за лагерите и за това, което се е случвало там?… Витолд Пилецки, член на полската съпротива, доброволно влиза в лагера Аушвиц, за да узнае какво точно се случва, и е пребивавал там в периода между септември 1940 и април 1943. Той изпраща многобройни доклади до полската съпротива. През 1940 г. информацията за Аушвиц и за немската дейност там е била изпращана до Варшава, а от март 1941 г. докладите на Пилецки са били изпращани от Варшава до британското правителство в Лондон. Чак през 2003 г. обаче Роял Еър Форс публикува снимки от разузнавателни полети над Аушвиц през май 1944 г., на които се виждат планините от горящи човешки тела. Днес за целия свят е известно, че от края на 1943 г. и началото на 1944 г. за Аушвиц и останалите лагери се е знаело и във Вашингтон, и в Лондон, и в Стокхолм, и в Швейцария, и във Ватикана. Правителствата на тези държави са знаели, но огромната част от евреите са продължавали да не знаят.

След 27 януари 1945 г. светът изпада в шок от разкритията за случилото се в лагерите. Бавно и мъчително, изтръпнали от това, което научават, хората в Европа и света са обхванати от ужас и срам, неспособни да повярват, че изобщо е било възможно нещо подобно да се случва в градовете на Европа в продължение на години. Свидетелствата, разкритията и доказателствата за тези престъпления стигат до ушите и очите на обществеността в различните държави. Лагерите и заварените в тях оцелели са заснети и филмите разпространени, записани са свидетелските разкази на очевидците, издават се книги. Заловените престъпници, отговорни за тези деяния, са осъдени за престъпления срещу човечеството и техните процеси със събраните доказателства стават публично достояние. По-късно са разкрити и заловени и някои от тези, които са успели да се укрият и биват изправени да отговарят пред съда. С всеки един процес нови части от картината на Холокоста се подреждат. Потресено от мащабите на разрушенията, причинени от Втората световна война, и от непобиращите ума зверства на Холокоста, човечеството започва да работи усилено по създаването на конвенции, в които да се формулират човешките права, както и престъпленията срещу човечеството – с надеждата да направи невъзможно нещо подобно да се случи някога отново.

Повечето от нас, с изключение на г-жа Лорер и няколко други по-възрастни гости, сме родени малко или много след събитията, случили се по времето на Втората световна война. За всички нас, родените по-късно, събитията, за които говорим, са основно информация, която ние само можем да приемем. И за нас въпросът е: Дали просто трябва да знаем фактите от историята, или е нужно да положим усилие да обмислим и анализираме станалото, така че да извлечем мъдростта и уроците от всичко, което се е случило?… Ние трябва да направим и двете. Да получим цялата информация, свързана с Холокоста, да се опитаме да я съпреживеем заедно с тези, които са я изстрадали, и след това да я обмислим и анализираме, превръщайки я в ясни уроци и заключения.

В Холокоста загиват две трети от всички евреи в Европа. Извършването на геноцид над един народ не може никога да е нещо случайно. То е преднамерено, изчислено, организирано и прецизно изпълнено деяние. То трябва да бъде такова, за да може да успее. Но всеки геноцид също се нуждае от почва, в която да може да расте. Тази почва представлява общество, което съзнателно или несъзнателно се приготвя да го разреши, като сключва тайно съглашателство с тази идея. В продължение на няколко години злото триумфира в Европа, защото добрите мъже и жени наблюдават и не правят нищо. Немският пастор Мартин Нимьолер, който самият е арестуван и изпратен в концентрационен лагер, казва думи, които въпреки честото им цитиране не могат да омръзнат, нито да изгубят силата си, защото формулират сърцевината на проблема, наречен Холокост. Ето и думите му:

Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист.
Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ.
Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз.
Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.
Понякога ние мислим и говорим така сякаш силата на думите ни е била дадена, за да говорим себе си, да изразяваме чувствата си, да презентираме личността си и да защитаваме и изявяваме себе си. Но какво ли би станало, ако речта ни е била дадена, за да говорим в защита на другите? И какво ли би станало, ако всъщност най-великото чудо е желанието да говорим в защита на някой чужд, в защита на нашия съсед, в защита на някой непознат? Денят в памет на жертвите и оцелелите от Холокоста поставя много сериозно пред нас този въпрос. Поставя го със спешност и ни кара да се върнем отново до думите на пастор Нимьолер и да се запитаме: Ако аз не говоря в защита на другите, кой ще говори в моя защита?…

Днешният ден в памет на жертвите от Холокоста ни напомня за ужасяващите последици от една ситуация, в която хората не говорят в защита на съседа и не говорят в защита на различния, на чужденеца или непознатия. Ситуация, в която хората са загрижени единствено за своята сигурност, за своя интерес и спокойствие. И когато поглеждаме назад към трагичната история на 30-те и 40-те години на миналия век, единственото нещо, което прави тази история да не бъде потънала в абсолютен мрак и тъмнина, е наличието на някои хора, които са били готови да говорят в защита на непознатия и да говорят в защита на съседа, на слабия и да поемат риска да бъдат причислени и да страдат наравно с нарочения.

Ето защо на този важен ден аз насърчавам всеки един от вас да предизвика сам себе си, като се запита: В чия защита говоря аз? Готов ли съм да говоря в защита на съседа, в защита на чужденеца, в защита на хората, които са като мен и в защита на хората, които не са като мен? Готов ли съм да поема риска да застана до дамгосания, до нарочения, до този, който в момента е уязвим и слаб?… Защото една от най-великите способности в този живот е способността да говориш в защита на нарочения и в защита на преследвания. И аз силно вярвам, че тази уникална способност, която по времето на Втората световна война българското общество притежаваше и която демонстрира пред света, като спаси своите евреи, ще бъде отново възстановена и ще бъде част и от съвременното българско общество. Вярвам, че тази уникална гражданска съвест няма да може да бъде открита единствено в учебниците по история и в академичните дискусии в университетите, но ще може да бъде открита и в днешното поколение българи, които ще имат сърце за всеки, който е бил нарочен.

Защото именно в тези тъмни години най-различни хора от най-различни нива и слоеве на българското обществото, без първо да проверят как ще реагират останалите, без първо да изчакат да видят дали преди тях ще има достатъчно други, за да не бъде чак толкова опасно за самите тях, но регистрирайки, че става нещо, което не е правилно заемат позиция и действат, като изразяват несъгласието си, протестират и се противопоставят. Това са десетки обществени организации, стотици влиятелни личности и общественици и хиляди български граждани. При това те не изразяват несъгласието си вкъщи и помежду си, нито го изразяват между приятели и колеги, но формулират своя протест писмено, като го потвърждават с името и подписа си. Принуждавайки по този начин държавните институции да обърнат внимание на действията си и да се съобразят с позицията и мнението на хората.

Някой може да попита, защо говоря за надежда, че това гражданско общество отново ще го има, сякаш тази способност вече я няма в обществото ни? Годините на Холокоста свидетелстват за съществуването на едно свободно гражданско общество, говорим за български граждани и български граждански организации, които не се страхуват да изразят публично своето несъгласие, като се противопоставят на официалната държавна политика. Няколко десетилетия по-късно обаче по време на възродителния процес, когато на едно друго българско малцинство му беше насилствено наложено да си смени имената, ние не видяхме същата реакция. Онова свободно гражданско общество, което не го е страх да говори и да се противопостави на това, което се прави с едни хора, които са български граждани точно толкова, колкото са били и българските евреи, вече го няма. Главна цел на всяка тоталитарна държава е унищожаването на всяка гражданска структура, която е свободна и неказионна. Защото именно в свободните граждански структури и организации се раждат инициативите и действията, които са коректор на безпринципна, безнравствена или несправедлива държавна политика.

Това не са думи на критика или на обвинение. Аз не вярвам, че Бог ни е дал този живот, за да осъждаме хората. Но казвам тези думи, защото силно вярвам, че в българския народ съществува вътрешна нагласа към солидарност със страданието на другия, която може отново да бъде събудена. Позицията, която всеки от нас заема, когато говори в защита на другия и в защита на различния, може да не изглежда като много силна, може да не изглежда, че веднага и на момента ще промени нещо, но тя ще промени много неща. Тя ще промени нас и тя със сигурност ще промени този, който е нарочен, тя ще направи далечния да стане близък и чуждия да стане ближен. И дори да е само това, то е повече от безценно. Спасяването на българските евреи е най-сигурното доказателство, с което разполагаме, че това което се случва наистина зависи от всеки един от нас. Знам, че днес са много малко хората, които вярват в това, но спасяването на българските евреи ни принуждава да чуем и да знаем – наистина зависи от всеки от нас!… Какъвто и план някой някога да си е направил, гражданското общество притежава силата да го промени, колкото и това да не се харесва на този, който го е планирал.

Единственото обяснение за наличието на антисемитизъм в Европа и за случването на Холокоста в християнска Германия и в християнска Европа е в провала на християните там да разберат притчата за добрия самарянин. Защо народите на Европа позволиха да се случи това?… Какво са си мислели всички тези хора, считащи себе си за християни, когато са гледали какво се случва с евреите?… Изключвайки Българската църква – и православна, и протестантска, които се противопоставят на случващото се, както и някои други изолирани случаи, провалът на християнските народи и на църквата в Европа да спасят еврейския народ се корени в нежеланието им да приемат притчата за добрия самарянин. Това е провалът на християните и на църквата да разпознаят в евреите своя ближен.

Притчата за добрия самарянин е една от най-провокативните истории, които Исус някога разказа. Той я разказа в отговор на натиск, който беше упражнен върху Него от страна на фарисеите и учителите на Закона да отговори на въпроса: Как Бог иска от нас да живеем, че да наследим вечен живот? И когато в разговора с един от тях бе казана заповедта: Да възлюбиш Бог и ближния като себе си, Исус каза: Правилно си казал! Прави така и ще живееш! В отговор този човек Му зададе най-важния въпрос: А кой е моя ближен?… И Исус разказа история, в която един човек пътуваше от Ерусалим за Ерихон, когато по пътя беше нападнат от разбойници, които го ограбиха, нараниха и оставиха да лежи полумъртъв. И след това по пътя минаха различни хора, някои от тях дори бяха служители на Бога, но като го видяха, го отминаха. Докато не дойде един самарянин, който видя падналия край пътя човек, изпита милост към него, спря се и му помогна.

И това, което Исус каза, е че всеки, който смята, че е твърде зает или твърде свят, за да се спре и да помогне на попадналия в беда, може да си мисли, че е свят човек и че е служител на Бога, но всъщност е далеч от истинската вяра и от познаването на Бога. Но този презрян самарянин, който не отговаряше на религиозните изисквания на епохата си, бе всъщност по-близко до Бог в сравнение с тези, които изпълняваха стриктно своите религиозни обичаи, но игнорираха вика за помощ на падналия край пътя човек. Религиозните хора не бяха разпознали в човека, който се нуждаеше от помощ, техния ближен, нито бяха видели, че му дължат грижа, подкрепа и защита. Но самарянинът, който и етнически, и религиозно беше един външен човек си даде сметка, че не може да се направи, че не е видял и да отмине. И в тази история се говори за всички тези хора, които независимо от това коя вяра изповядват и колко твърдят, че познават Бога, се оказват слепи и глухи за тези, които са нападнати, и се нуждаят от избавление и помощ.

Винаги е трудно да разпознаем като наш ближен този, който е различен от нас. Този, който има различна вяра, произхожда от различен етнос, има различна физическа външност и култура. Но посланието на притчата, е че това не е най-важното, защото на първо място Бог е дал на всеки човек задължението да се грижи и да защитава попадналия в беда – дамгосания, другия, съседа, чуждия, различния… За самарянина падналият край пътя евреин беше чужд и външен, не свой, но въпреки това той се спря, помогна му и го спаси. И голямата трагедия на християнските народи в Европа през всичките тези векове, е че те отказват да разпознаят като свой ближен този, който се е оказал в беда. В продължение на много векове християните са били по-верни на своя етнос, на своята държава, на своята религия, на своята идеология, на своите политически убеждения… Ето този провал да разпознаят ближния е допринесъл повече от всичко друго за съществуването на антисемитизма и случването на Холокоста.

Днес хората продължават да спорят какво е щяло да стане, ако християните в Европа са били надигнали гласа си в защита на своите евреи. Ние можем само да гадаем дали нещо е щяло да се промени или не? Но нашата родна история свидетелства, че ако не всичко, то много е щяло да се промени, ако църквата и християните бяха говорили в защита на своите евреи. С това не изключвам, нито омаловажавам извършеното от много изключителни мъже и жени християни – пастори, епископи и обикновени вярващи, които се застъпват за евреите и правят това, което могат за еврейския народ по времето на Втората световна война. И все пак на фона на Европа те са едва една шепа хора. И въпреки това постигат толкова много. Говоря за хора като митрополит Кирил Пловдивски, който взима евреите от Пловдив под своя закрила и спира депортацията им от град Пловдив, като заплашва властите, че ако ги качат във вагоните, той ще легне на релсите.

Говоря за хора като пастор Дитрих Бонхьофер в Германия, който организира и застава начело на Изповядващата църква – това е онази част от Лутеранската църква в Германия, която отхвърля нацисткия контрол над християнските общности. Той открито говори срещу нацистката програма за евтаназия, чрез която са избити няколкостотин хиляди душевно болни и бавноразвиващи се, както и срещу извършвания геноцид над еврейския народ. От самото начало той безпогрешно разпознава до какво ще доведе идването на Хитлер на власт. Два дена след назначаването на Хитлер за канцлер, пастор Бонхьофер изнася проповед по радиото, в която предупреждава Германия, че ще се подхлъзне в идолопоклоннически култ към Фюрера, който ще се окаже един лъжелидер, съблазнил цял един народ. Няколко месеца след това той публично обвинява и Лутеранската църква, че мълчи и не защитава еврейския народ. Дитрих Бонхьофер е арестуван и е хвърлен в концентрационен лагер, където на 9 април през 1945 г. е убит, само две седмици преди лагера Флосембург да бъде освободен от американската армия.

Говоря за хора като пастор Андре Трокме от градчето Ле-Шамбон, който заедно с църквата си спасява живота на повече от 5000 евреи във Франция. От цяла Франция нацистите изпращат в лагерите на смъртта 83 000 евреи, 11 000 от тях са деца. В същото това време вярващите от църквата в Ле-Шамбон делят легло и храна, даже организират образование за евреите, които са приели и скрили. Въпреки опасността да бъде арестуван, което накрая става, пастор Трокме не спира да насърчава църквата си да продължават да вършат Божията воля, като дават подслон и защита на народа на Библията. Нито един от членовете на църквата на пастор Трокме не издава криещите се евреи. Така една локална църква се превръща в спасителна база, помогнала на хиляди евреи да се спасят, като се прехвърлят през границата в Швейцария и Испания. Членовете на църквата приемат в семействата си и отглеждат осиротели еврейски деца, изгубили родителите си в лагерите. Когато през 1943 г. пастор Трокме е арестуван, му е зададен въпроса: защо помагахте на евреите?… В отговор той казва: Тези хора дойдоха при мен за помощ. Те бяха в беда, а пасторът не оставя стадото си. Аз не знам какво е това евреин. Аз знам какво е това човек!… Една протестантска църква, не по-голяма от тази тук, успява да спаси от смърт близо 5000 евреи и да изтрие част от срама от лицето на християнството.

Говоря за историите на обикновени вярващи хора, като тази на Аделайда Хаутвал, която се съпротивява на това, което вижда да се случва около нея и доказва, че е знаела кой е нейният ближен. Аделайда Хаутвал е дъщеря на протестантски пастор, родена е на 1 януари 1906 г. в Елзас, днешна Франция. Град Елзас се намира на границата с Германия и многократно преминава и става ту част от Германия, ту част от Франция. Аделайда Хаутвал е необикновена жена. Възпитана в най-чистите християнски добродетели, тя завършва медицина в Университета в Страсбург. В средата на 1940 година, когато Германия побеждава и окупира Франция, тя работи в контролираната от правителството на Виши клиника в Югозападна Франция. През 1942 година тя получава съобщение, че майка й е на смъртно легло, а скоро след това и съобщение, че майка й е починала. Аделайда иска разрешение от немските власти да й позволят да присъства на погребението на майка си, която живее в окупиран Париж. След като получава отказ тя решава, че ще рискува и ще пресече демаркационната линия. Опитът й се проваля и доктор Хаутвал е заловена от германската полиция и е прехвърлена в затвора в Бурже.

През юни 1942 г. в затвора в Бурже започват да пристигат еврейски затворници, които носят пришити на дрехите си жълти звезди. Виждайки това, което се случва, тя протестира енергично срещу начина, по който са били третирани евреите, като казва на охраната: Евреите са хора като всички останали. В отговор те й казват, че отсега нататък тя ще споделя съдбата им. Без никакво притеснение и страх доктор Хаутвал иска да й дадат парче жълта хартия, което зашива на дрехата си и започва да носи всеки ден, на което пише: Приятел на евреите.

През януари 1943 година, след като лежи в няколко транзитни лагера и е прехвърляна в няколко затвора, най-накрая Аделайда Хаутвал е изпратена в лагера на смъртта Аушвиц, в Полша заедно с група от още двеста жени затворнички от Франция. В Аушвиц Хаутвал, която е посветена на вярата си жена, живее на едно място заедно с още петстотин еврейски жени и не след дълго с огромно уважение затворничките започват да я наричат „святата жена“. Д-р Хаутвал започва да прилага медицинските си познания за лечението на болните еврейски жени, особено в момент, в който някои от тях се разболяват от тиф. Когато открива болестта, тя изолира болните жени в отделна част от затворническия блок и по този начин предотвратява избухването на епидемия от тиф. След като минава време и управата на лагера научава за нейните лекарски умения, понеже не е еврейка командирът на лагера се опитва да натовари Хаутвал със задължението да следи за здравето на жените и да съобщава за това, кои от жените са болни и от какво. Нещо, което тя приема, че ще прави, но на практика се посвещава да крие и да лекува болните жени, като не отчита тежките заболявания на затворничките. По този начин д-р Хаутвал спасява стотици жени от това да бъдат изпратени на незабавна смърт.

Тя третира еврейските жени с безгранична всеотдайност, а нейните нежни ръце и топли думи се оказват незаменими и с неоценима стойност за евреите, попаднали в ада на Аушвиц. Според оцелелите затворнички тя е обичала да казва думи, които се запечатват завинаги в паметта на жените, които са ги чули. Тези думи са: Тук ние всички имаме издадена смъртна присъда. Затова, докато продължаваме да сме живи, нека се държим като човешки същества! В крайна сметка д-р Хаутвал е прехвърлена в сектор 10 на лагера Аушвиц 1, където са се извършвали медицинските експерименти. Д-р Едуарт Уъртс успява да накара Хаутвал да участва в изследвания за диагностициране на ранните прояви и симптоми на рак при жените. Много бързо обаче Аделайда Хаутвал си дава сметка, че покрай изследванията, които могат да бъдат от помощ за хората, текат и нечовешки експерименти, като операции без анестезия, извършвани върху еврейски жени. Ето защо тя казва на д-р Уъртс, че няма да участва повече в тези изследвания и експерименти, като добавя, че никой няма право над живота над другите хора, нито има право да определя съдбата на някой друг човек. Когато в отговор д-р Уъртс и казва: Не виждате ли, че тези хора са различни от вас? Тя отговаря: В този лагер много хора са различни от мен. Например вие. След като отказва да участва и в експериментите на Менгеле върху близнаци, Аделайда Хаутвал е изпратена обратно в Аушвиц Биркенау. По-късно тя е изпратена в лагера Равенсбрюк, където успява да оцелее до освобождението му. Когато се връща от лагерите във Франция, здравето й вече е трайно увредено.

През 1962 г. тя е основен свидетел по делото срещу еврейско-американския писател Леон Юрис в Лондон. В най-известната си книга Екзодус, Леон Юрис описва жестоките експерименти, извършени от полския лекар Владислав Деринг над затворници в Аушвиц.

След войната Владислав Деринг, който се е преместил и живее в Лондон, когато книгата Екзодус излиза, съди Леон Юрис за клевета. По молба на Леон Юрис, д-р Аделайда Хаутвал пристига в Лондон, за да даде показания. С оглед на важността на това истината да стигне до следващите поколения нейните свидетелски показания биват записани на лента. Тя свидетелства, че Деринг е позволил да бъде въвлечен в нечовешки експерименти с хора. След изслушването й в съда английският съдия заявява пред медиите, че Аделайда Хаутвал е една от най-впечатляващите и смели жени, които някога са свидетелствали пред Британски съд, жена със силен характер и с необикновена персоналност.

През цялото време на процеса Аделайда Хаутвал се съпротивява на всяко насочване на вниманието към нейната личност, не приема да дава оценки и сравнения, и категорично отказва да осъжда или да обвинява. В отношението й няма омраза и липсва търсене на реванш, всичко към което се стреми е да изложи фактите и това, което е видяла така, както то е било. Помолена да обясни поведението си и отношението си, д-р Хаутвал отговаря: Аз имах щастието да приема по-високи ценности от самия живот. Удивително е как човешкият дух не може да бъде угасен дори и в лагерите на смъртта. Отношението на Аделайда Хаутвал ми напомни за нещо, което бях чел преди време.

Сред останките на концентрационния лагер Равенсбрюк е открита молитва, която някой от концлагеристите е бил надраскал върху парче хартия. Ето какво се казва в нея:

Господи, не забравяй не само мъжете и жените с добра воля, но също и тези със зла воля. Недей да помниш само страданията, които те ни причиниха, но помни и плодовете, които родихме, благодарение на това страдание – нашето другарство, нашата лоялност, нашата човечност, нашата смелост, нашата щедрост и величието на сърцето, които се родиха от всичко това. И когато един ден те дойдат на съд пред Теб, нека всички тези плодове, които се родиха от нашето страдание, да бъдат тяхната прошка.

Изключително, невероятно и далеч отвъд разбирането на ума е че подобни думи са били изречени на място на отчаяние и липсваща надежда. И колко много тази молитва напомня на една друга молитва, която вярващите хора добре знаем:

Татко, прости им, те не знаят какво правят!

На 18 май 1965 г. музеят в Яд Вашем признава д-р Аделайда Хаутвал за праведник между народите. Това е най-висшата степен на почит, която народът на Израел може да отдаде на някого.

Колкото повече чета и изучавам историята на Холокоста, толкова по-ясно виждам, че мълчанието на тези, които са можели да говорят, е това, което е направило Холокостът да успее. Защото да говориш не е лесно. Само ако някога сте били нарочени и преследвани и само ако някога сте се изправяли да защитите хора, които мнозинството е било нарочило, вие ще знаете каква е цената да направите това. Несравнимо по-лесно е да не участваш, много по-изкусително е да не се намесваш, но да утешаваш себе си, че някой друг ще поеме отговорността. Най-страшното нещо, което може да се случи с едно общество, е то да се напълни с хора, които са неми свидетели на това, което се случва. Ето защо днес ние с вас си спомняме за милионите, които изгубиха живота си в ръцете на нацистка Германия. И споменът за жертвите на Холокоста трябва да стои вечно пред очите на човечеството като доказателство и предупреждение за това, какво човешките същества са способни да направят едни на други. Отбелязването на този ден не е някаква самоцел. Нашата цел е да бъдем насърчени в създаването на свят, в който всеки човек е еднакво и безкрайно ценен. Нашите ценности са в основата на всичко това, което след това ще извършим, и думата е съпричастност. Друг начин да формулираме съпричастност е: Кой е моят ближен? И аз ще завърша, като се върна за трети път до думите на пастор Нимьолер: Ако аз не говоря в защита на другите, кой ще говори в моя?…

Дами и господа, благодаря ви за вниманието. Нека Бог да ви благослови.