“Да се поучим от историята” (Изказване на п-р Андрей Аврамов направено на 26.01.2015 година)

Уважаеми г-н Посланик на Държавата Израел в България,
Уважаеми г-н Джераси,
Уважаеми г-н Меламед,
Уважаеми официални гости,
Уважаеми дами и господа,
братя и сестри,
Тази сутрин ние сме се събрали, за да си спомним за жертвите на Холокоста. Да си спомним за погубените милиони невинни човешки животи, да си спомним за достойнството и смелостта на оцелелите, които превъзмогнаха жестокостта, злобата и омразата на своите палачи. Тук сме, за да си спомним и да не забравяме, че милиони евреи крачеха по улиците на градовете на Европа по пътя към своята смърт, докато светът стоеше и мълчеше. И да не забравяме, че с изключение само на няколко народа евреите в Европа напразно търсеха да намерят съчувствие, защита и подкрепа в собствените си страни. Светът никога не трябва да забравя, че стоеше безучастен и гледаше умъртвяването на невинни деца, на благочестиви мъже и жени. Тази сутрин е време, в което отново да размислим за размерите на това ужасяващо престъпление. Както и за това какво означава всичко това за нашия живот днес и за решенията, които ние с вас вземаме и позициите, които ние с вас отстояваме.

След два дена на 27 януари се навършват 70 години от освобождаването на лагера Аушвиц-Биркенау. Държавни глави, правителствени делегации и лидери от цял свят ще се съберат в Аушвиц, за да отбележат тази кръгла годишнина от освобождаването на концентрационния лагер, където в годините на Холокоста бяха убити 1 милион и сто хиляди души, от които 1 милион евреи. Защото ако използваме думите на носителя на Нобелова награда за мир, писателя Ели Визел, относно жертвите на Холокоста: “Не всички жертви бяха евреи, но всички евреи бяха жертви”, няма да бъде преувеличено да кажем, че това място, наречено Аушвиц, става сцена на най-ужасяващото престъпление в историята на човечеството. То също представлява най-голямото еврейско гробище в света.

През изминалата седмица бях попитан, при това от вярващи хора, по повод подготовката на отбелязването на този важен ден: Защо отново ще полагате цялото това усилие? Защо всяка година? Защо отново и отново продължавате да отбелязвате тази дата? И моят отговор бе: Защото всичко това се е случило! Аушвиц се е случил; смъртта на 6 милиона евреи в сърцето на цивилизована Европа се е случила. А Божието слово ни задължава да бъдем свидетели за истината на това, което се е случило. Това е една вечна отговорност, която никога няма да се махне от плещите ни. Заради тази свята цел днес концентрационният лагер Аушвиц е музей, който се посещава всяка година от повече от един милион туристи. Защото газовите камери и крематориумите продължават да са свидетели пред света за ужасите на Холокоста.

И днес, когато последните живи свидетели на Холокоста ни напускат един по един, ние с вас все повече и повече би трябвало да осъзнаем важността на това да продължава да се говори и свидетелства за това, което се е случило. Ние трябва да направим всичко, което можем, тази най-голяма човешка трагедия никога да не бъде забравена и нейните уроци никога да не бъдат изгубени. Защото, въпреки че толкова много е било написано и казано, сякаш думите просто никога не стигат и не са достатъчни. Защото, когато се случи някой човек, когото познаваме да се разболее и да си отиде преждевременно, ние всички усещаме болката и изпитваме мъка от загубата. Но как е възможно да преживеем болката от загубата на един милион и половина деца? Това преживяване е просто непоносимо за човешката душа. Холокостът е една безкрайна трагедия. Той е вселената на болката.

Симон Визентал беше казал: “Когато умрат сто човека, това е катастрофа, когато умрат хиляда, това е просто статистика.” Ето защо историята на всеки един човек, убит или оживял по времето на Холокоста, трябва да бъде разказана. За да бъде върнато състраданието и усещането за човешко присъствие, така че ние да можем да съпреживеем и осъзнаем това, което се е било случило. Поради тази причина през целия си живот ние ще бъдем винаги благодарни на хора като г-х Барух и г-жа Лорер, чиито спомени и разкази правят да оживеят пред очите ни тези години и времена, за които в един смисъл можем да бъдем благодарни, че не сме били родени.

На 27 януари 2005 г. в концентрационния лагер Аушвиц по време на тържествената церемония по отбелязването на 60 години от освобождаването на лагера една от оцелелите от Аушвиц затворнички, чието участие не е част от програмата, внезапно става и се приближава до микрофона. Без да се интересува от присъствието на държавните глави и представители на повече от 40 държави, тя застава на подиума и заявява следните думи: “Тук те ми отнеха името и ми дадоха номер. Аз не бях вече Мерка Жевач. Какво право имаха те да убият семейството ми? Какво право имаха да убият моя народ?.” – задава въпроса тя на събралото се множество и на тези на най-високо ниво, представители на държавите. “Защо? Защо те сториха това? И защо те изгориха тук цялото ми семейство?” След което Мерка Жевач, която живее в Израел, завършва своето импровизирано изказване със следните горди думи: “Сега аз имам държава. Аз имам армия и президент. Аз имам флаг. Това няма да се случи никога вече!”

Когато след церемонията я питат защо си е позволила да постъпи така, тя отговаря: “Аз стоях тук гола в снега и в студа, едно момиче на 16 години. Това беше мястото, където те докараха цялото ми семейство и изгориха всеки един от тях. Тук те ми отнеха името и ми дадоха номер вместо него. Тук аз станах номер.” И след това през сълзи тя продължава: “Аз бях само на 12, когато войната започна. Те ми отнеха корените. Те ме оставиха сама. Последните думи на моята майка към мен бяха: Дъще, ти може би ще останеш жива и ще можеш да им разкажеш. Аз трябваше да го направя… В този момент не мислех за президентите и важните гости на церемонията. Аз дори не ги виждах. Всичко, което исках, бе светът да чуе моя вик. И съдейки по реакцията на всички тези хора си мисля, че гласът ми отекна по цялата земя. Може би заради това трябваше да остана жива? До този ден аз нямах отговор на въпроса защо трябваше да оживея и може би това е отговорът.”

Мириям Яхав, чието моминско име е Мерка Жевач, е единствената оцеляла от своето семейство, но днес тя има десет внука и още няколко правнуци. Тя е автор на книгата “Дъще моя, може би ти…”, в която разказва за своя живот и оцеляване. И въпреки че говори иврит още от дете, правописът ѝ е лош и се налага дъщерите ѝ да поправят ръкописите на книгата ѝ. Неведнъж тя се събужда обляна в студена пот от кошмарите, в които е трябвало да преживява отново стореното ѝ от нацистите. Накрая след един такъв кошмар тя решава, че трябва да посети отново Полша, мястото, където е родена. Съпругът ѝ не ѝ позволява да отиде сама, но я придружава заедно с двете им дъщери. Когато пристигат пред нейния блок в лагера Аушвиц и виждат условията, в които е трябвало да живее, двете ѝ дъщери избухват в сълзи. “До този момент те никога не бяха разбирали какво бях преживяла. Те само бяха поправяли грешките в моя еврейски правопис. Но това, което бях написала, не беше стигнало до тях. Но в този момент те разбраха.”

Причината да ви разкажа тази история е, защото Холокостът не е просто една зловеща статистика от цифри и факти, но когато историята на Холокоста бъде персонализирана, тогава тя има силата да повлияе върху решенията, които ние с вас вземаме. По време на тези най-мрачни дни в историята на Европа в нея има и хора, които отказват да се съгласят с това, което виждат да се случва. Мъже и жени, чиято съвест и морал остават неподкупни и непроменени. И на този ден ние си спомняме също и за тях. Говорим за хиляди най-обикновени хора, които когато са рискували живота си, за да спасят своите съседи евреи или децата им, не са мислели, че са герои. Запитани защо са го направили, повечето от тях отговарят: Защото това беше правилно.

Музеят в Яд Вашем е разпознал повече от 18 000 праведни между народите. От Дания, страната, която като България спасява своите евреи, музеят Яд Вашем е признал 22 души като праведни между народите. Обаче описвайки спасението на евреите в Дания един от тях използва израза конспирация или заговор на доброто. Обяснявайки какво има предвид с тези думи, той казва: “Нима смятате, че аз бих могъл да скрия и да спася това еврейско семейство без знанието и съдействието на бакалина, на млекаря или на полицая?” Спасяването на евреите в Дания или на евреите в България не е дело на двадесет праведни – многото добро също има много лица. Малцина днес също знаят, че 6266 мъже и жени, което прави една трета от всички праведни между народите, са поляци. На 29 януари 1943 г. СС разстрелва петнадесет полски селяни от селцето Виржбица, между които е и едно двегодишно дете. Тяхното престъпление – че са укривали евреи. Тяхната участ – участта на евреите. Деветдесет и шест поляци от с. Бяла са също разстреляни за укриване и хранене на евреи. Днес ние си спомняме и за тях. За тези обикновени хора, извършили необикновени дела.

Ние с вас живеем в демократична и свободна страна, но свободата носи със себе си и голяма отговорност. Демокрацията сама по себе си не гарантира свободата на своите граждани. Ние всички знаем, че Хитлер идва на власт в Германия чрез демократични избори. Ето защо ние трябва да съзнаваме, че свободно общество може да има само там, където има хора, които не си затварят очите, когато някъде се вършат престъпления. Свободни са само тези хора, които реагират и започват да говорят, когато видят, че се случва несправедливост и някой някъде страда. Свобода има само в това общество, където във време на морална криза хората не могат да мълчат, но започват да правят това, което е правилно.

Което ме връща към един момент от историята на този изключителен човек пастор Мартин Нимьолер, който самият е осъден от нацистите и прекарва седем години в затвора и в концентрационен лагер. Вероятно няма човек, който да се е интересувал от темата за Холокоста, който да не знае думите му:

Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист.

Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ.

Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз.

Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.

Обаче малцина са чували и знаят, че има едни други, още по-силни думи на пастор Нимьолер. Докато е в очакване на съдебния си процес в затвора в Берлин, пастор Нимьолер е посетен от капелана на затвора. Виждайки го, капеланът го посреща с думите: “Но братe, Мартин! Как сте се озовал тук? Защо сте в затвора?” На което с безупречна адекватност и разбиране на ситуацията, пастор Нимьолер отговаря: “Но брате, защо вие не сте в затвора?”

Урокът, който предишният ХХ век преподаде на човечеството, е, че цивилизованият свят не може просто да седи и да игнорира разпространяването на брутални тоталитарни идеологии. Без значение дали са атеистични, светски или религиозни. Защото най-трагичното от всичко свързано с Холокоста не е Холокостът, но поглеждайки днес назад към събитията по времето на Холокоста, ние виждаме, че светът не е бил в неведение относно това, което е щяло да се случи. Което поставя въпроса: Защо тогава световните лидери се провалиха в това да разпознаят неизбежността на предстоящата Втора световна война? И защо еврейските лидери не можаха да разпознаят предстоящото унищожение на своя народ? Всички факти, доказващи накъде отиват нещата, са били налице. Как е възможно тогава толкова много хора да не разберат това, което реално се е случвало? Отговорът на този въпрос не е, че те не са виждали какво се е случвало. Отговорът е, че те не са искали да го видят. И причината да не искат да видят е, защото не са искали да се изправят пред отговорността на това, което е трябвало да направят след като го видят.

Тогавашният свят слуша думите на Хитлер, но вместо да ги приеме като това, което те означават, той започва да ги рационализира и обяснява, като че ли те не означават нищо или поне не означават това, което означават. Едва малцина са тези, които се осмеляват да предупредят за предстоящата опасност; един от тези хора е Уинстън Чърчил, който в резултат на това се озовава в нещо като политическа пустиня и бива изолиран, защото си позволява да говори неприятната истина. Обсебени от идеята за мир на всяка цена, много от тогавашните държавни ръководители са готови да направят компромиси и да се самозалъгват, вярвайки на неща, които е очевидно, че не са истината. Животът е доказал, че тези, които заради това да има мир си затварят очите за реалността, не са приятели нито на мира, нито на човешката свобода.

Ето защо тази сутрин ние с вас трябва да си обещаем, че няма никога да си затваряме очите пред истината независимо от това колко неприятна е тя. Аушвиц е може би най-големият урок, който човечеството е получавало, защото Аушвиц е напомняне за това, че неща, които хората смятат, че е невъзможно да се случат, всъщност могат да се случат. Ние хората често сме склонни да се самоуспокояваме, че определени неща никога не могат да се случат. Обаче истината е, че абсолютно всичко е възможно да се случи, ако няма хора, които са готови да го спрат от това да се случи. Ние всички с вас може да имаме правилните морални ценности и верните разбирания, но за да победят тези ценности и разбирания са нужни хора, които имат смелостта да ги говорят и да застанат зад тях с действията си. И това е нещо, което ние не трябва никога да забравяме.

Днес за девети път ние провеждаме тази възпоменателна служба. Девет години поред ние насърчаваме църквите в България да отбелязват тази дата. В някои от кампаниите ни се е случвало над 400 български протестантски църкви да участват в почитането на този ден. Девет години ние образоваме и даваме познания. Девет години ние предупреждаваме, че антисемитизмът в Европа не спира да расте и това ще има последици. Преди две седмици Голямата парижка синагога беше затворена за първи път от времето на Втората световна война. Със своите 7000 евреи върнали се в Израел през миналата година и с очакването през тази година цифрата да надхвърли 15 000 души, Франция е страната, от която бягат най-много евреи в света днес. Това евреите да напускат Европа в такива цифри не се е случвало от времето на Втората световна война. Със съжаление ние трябва отново да кажем, че идеите, които доведоха до случването на Холокоста, са все така в Европа, както са били и преди седемдесет години.

Седемдесет години след освобождаването на Аушвиц евреите в Европа продължават да живеят в страх за своята сигурност. Много от тях признават, че ги е страх другите да не научат, че са евреи. Ние не можем да приемем това – никой човек не трябва да крие вярата си, не трябва да крие националността си и не трябва да крие културната си идентичност. Всеки човек е еднакво ценен, притежава едно и също достойнство и трябва да бъде равно уважаван. Това е начинът, по който нещата трябва да бъдат във всяка една държава. Изкушението да си затворим очите и да не пожелаем да видим реалността ще го има винаги, но ние нямаме право да правим това. Ако го сторим, ние ще провалим себе си. Вместо това ние трябва да започнем да отговаряме на всеки антисемитизъм с твърдост. Ние всички сме отговорни за това да притежаваме познания и да използваме познанията си. Ние всички сме отговорни да защитаваме тези, които са уязвими и нарочени. Никой, нито индивид, нито група от хора в тази страна не трябва да живее в страх!

Почитането на паметта и спомена за Холокоста не е краят, а началото на нашата отговорност. Холокостът е срамът на човечеството, доказателство какво падналият човек, създаден някога по Божия образ и подобие, е способен да причини на себеподобните. Еманация на това, в което грехът може да превърне човека. Затова и дългът, който ние имаме, е голям. Ние знаем до какво всяка расова, етническа или религиозна омраза ще доведе, ако бъде оставена да се развие. Това е критично време. Ние не трябва да се провалим! Запретнете ръкави! Правете на другите това, което искате те да правят на вас! Дайте най-доброто от себе си! Чака ни още много работа!

Дами и господа, благодаря ви за вниманието!