Уважаеми г-н Хофман,
Уважаеми г-н Меламед,
Уважаема г-жо Данон, г-жо Луна и г-н Барух,
Уважаеми официални гости,
Уважаеми дами и господа,
братя и сестри,
Преди дванадесет години ние проведохме нашата първа възпоменателна служба, посветена на Деня в памет на жертвите и оцелелите от Холокоста. Но днешният ден не е преживяване, през което аз минавам с радост и аз със сигурност не бих искал да е нужно да се отбелязва този ден. Но наблюдавайки света около мен 73 години след освобождаването на Аушвиц, аз не мога да кажа, че вече няма нужда да бъде пазен този възпоменателен ден, но обратното. Всъщност в мен има растящо убеждение, че с всяка следваща година става все по-важно и по-важно да бъде пазена паметта за всичко случило се през времето на Втората световна война. Ние трябва да пазим този ден, за да знаят хората от всяко едно следващо поколение, че омразата и антисемитизмът могат да освободят немислими по своите мащаби ужаси и трагедии. Защото омразата, расизмът, екстремизмът и антисемитизмът продължават да са все така между нас и днес. И ние трябва да признаем, че в света, в който живеем има реално зло и че винаги ще има нужда от хора, които са посветени да му се противопоставят. Холокостът доказа, че когато някой те мрази, когато някой говори зли думи, когато някой те заплашва, ти трябва да погледнеш на това много сериозно. И това, че на теб ти се иска да вярваш, че всичко ще се оправи, не ти дава правото да си затвориш очите за това, което всъщност се случва, защото последиците от това може да бъдат отвъд това, което човек може да си представи. Гласът на реализма е важен и гласът на реализма трябва да бъде чут дори и тогава, когато хората не искат да го чуят. След Холокоста ние хората не можем вече да си позволим да бъдем наивни.
През 1936 година, когато всички тези събития едва започват и ужасите на Холокоста са все още някъде в далечината зад хоризонта, в Женева се събират еврейските лидери. Те вече знаят какво се случва в Германия и те вече са преживели Нюрнбергските закони, приети една година преди това, т.е. през 1935-та, най-важният, от които е законът за Защита на германската кръв и на германската чест. По тези закони по-късно в България ще бъде създаден и Законът за защита на нацията. Година след това еврейските лидери се събират в Женева и се обръщат към света и алармират световната общественост, но думите им не са чути и никой не им обръща внимание. И въпреки ужасяващите формулировки и разбирания във вече приетите антиеврейски закони и нарастващата омраза към еврейското население в Германия светът остава безмълвен. И трябва да помним, че през 1936 година евреите са можели да разчитат за своята защита единствено на милостта и човечността на хората сред народите, между които са живеели. Но за съжаление ние с вас знаем, че с много малки изключения като това на нашия народ, милостта и човечността са засенчени от омразата и безразличието. И това е едно от най-големите морални основания защо държавата Израел трябва да съществува. Защото когато евреите започват да бягат и да търсят убежище, да молят и увещават, да умоляват да бъдат приети и да им се издадат визи, вратите пред тях остават затворени и няма страна, която да отваря границите си за тях. Ето защо на планетата Земя трябва да има поне една страна, където еврейският народ да може да отиде, когато е преследван и където да бъде приет и тази страна е Израел.
Днес ние отбелязваме и почитаме смъртта на шест милиона евреи, но ако някой от вас може да ми каже как може това да бъде направено, ще му бъда благодарен завинаги, защото, признавам, че не знам как ние можем да направим това. Това е задача, която е неизпълнима, но едновременно с това и задача, от която ние с вас никога не бива да се отказваме. Как може да бъде почетен животът на шест милиона убити мъже, жени и деца? Ако трябва да отдадем минута мълчание за всеки един от тях, светът би замълчал в продължение на единадесет години. И аз никога няма да забравя думите на един от оцелелите от Холокоста затворници, който каза: “Когато бяхме освободени, ние не се разплакахме. Ние не плачехме и преди това. Не ни бяха останали сълзи. Ако ние бяхме проляли и една сълза, ние нямаше да можем да спрем за плачем никога след това.”
Всеки път, в който ние запалване тези свещи, почитаме с минута мълчание жертвите и след това говорим за събитията от живота на починалите и оцелелите, аз не спирам да си повтарям, че това, което за нас днес е история, някога за тях е било ужас и това, което за нас днес е възпоменателна церемония, за тях някога е било кошмарен живот и съдба. Но след това си казвам, че аз може да не мога да направя много, но мога да кажа няколко думи, да разкажа няколко истории и да говоря за случилото се, защото най-добрият начин да почетем някого е да говорим за него и да направим другите да знаят, че него го е имало. Но когато става дума за Холокоста, ние трябва да признаем, че това събитие концентрира в себе си такова огромно зло, че поставя пред нас безкрайно много въпроси. И това не са въпроси, на които можем да намерим лесен отговор.
Днес ние с вас участваме в събитие, което се бори срещу забравливостта и срещу това да бъдат забравени уроците от историята. И днес в годината, когато се навършват 75 години от спасяването на българските евреи, ние трябва да си дадем сметка, че с всяка следваща година хората, които са били живи свидетели на тези събития, стават все по-малко. По цялата земя тези, които са били очевидци и могат да разкажат това, което лично са видели за това най-голямо зло в историята на човечеството, Холокоста, си отиват от нас. И когато след едно, две десетилетия оцелелите от геноцида над еврейския народ не са вече тук, ние с вас ще останем единствено с музеите, снимките, филмите и книгите. Но ние, нашите деца и нашите внуци няма да могат вече никога да чуят на живо хората, които ще могат да им кажат какво се е било случило, защото те са били там. И аз не подценявам това, което може да бъде научено в класните стаи от учебниците по история и ние трябва да се уверим и да направим така, че децата ни да учат от добри учебници, за да знаят, но нищо не може да се сравни с разказа на тези, които са го преживели и са били там. Почти всички ние, които сме събрани тук днес, сме хора, които сме родени след тези събития. И затова за мен и за всички нас е толкова важно и толкова безценно, че г-жа Сара Луна, г-жа Софи Данон и г-н Виктор Барух са сред нас тази сутрин, защото техните спомени и разкази са това, което ние имаме най-голяма нужда да чуем.
Понеже кой утре ще бъде свидетел, че тези събития наистина са се случили? Това ще бъдем ние с вас. Ние сме тези, които ще разкажем един ден на децата си, че сме видели с очите си и сме чули с ушите си разказите на хората на 80 и над 90 години, които са били очевидци на тези събития и ние знаем, че те говореха истината, защото видяхме очите им и почувствахме със сърцето си думите им. И всъщност младите поколения, които са тук тази сутрин, са надеждата, че тези събития никога няма да се повторят. И ние с вас днес говорим за миналото, но го правим заради бъдещето. Защото разказите на тези, които са били свидетели, ще продължат да живеят с нас и ще останат в нас, докато нас ни има.
И така следващите поколения ще имат преимуществото да знаят всичко, което миналото може да им предложи. Защото миналото съдържа много повече от това, което изглежда и уроците от историята са много по-съществени и важни отколкото на пръв поглед ни се струва. Ще Ви дам няколко примера. Първият е историята и животът на капитан Алфред Драйфус, евреин във френската армия, който е обвинен за предател. Предполагам, че повечето от Вас сте чували за Аферата Драйфус? Делото Драйфус е срещу единствения евреин в генералния щаб на френската армия по това време и се случва близо четиридесет години преди изгряването на нацизма в Германия. Това се случва през 1894 година веднага след като Франция губи войната с Германия и е публично и международно унизена. И делото Драйфус превръща евреите в изкупителна жертва за провала им във войната с Германия. Франция губи войната заради предателството на Драйфус, който е продал на германците важна информация, така Франция обявява евреите за врага, който е отвътре.
Само двадесет години след това през 1914 година започва Първата световна война и когато тя приключва, тя също води до голямо национално унижение, само че този път за Германия и така поставя началото на търсенето на врага, който е вътре и на намирането на изкупителна жертва. И много скоро евреите ще се окажат тези, които отново ще изпълняват тази роля, само че този път това ще има опустошителни последици. И всъщност Първата световна война прави възможно изгряването на националсоциализма и случването на Холокоста.
Вторият пример, който ще Ви дам, е свързан с едно събитие, което се случва от другата страна на океана през 1924 година, когато в Съединените щати се приема нов Закон за емиграцията или това е Законът Джонсън-Рийд. Законът за емиграцията от 1924 година е федерален закон, който ограничава количеството имигранти, които биха могли да се приемат от всяка страна до 2% от хората на тази страна, които вече живеят в Америка. Този закон е приет като реакция на рецесията в Съединените щати и поради страха от разрастващия се по земята комунизъм. И подобно на Аферата Драйфус или на последиците от Първата световна война Законът за имиграцията от 1924 година, който представлява защита от външните, само след десет, петнадесет години ще се превърне в смъртна присъда за стотици хиляди евреи и в причина за връщането на кораба Сейнт Луис през 1939 година от бреговете на Съединените щати и Канада. На борда му се намират 900 души от Германия, огромната част от които евреи, които бягат, но са върнати обратно в Европа, където една четвърт от тях са убити. И от тази история ние разбираме, че понякога решения и действия, които целят да постигнат едно, се оказва, че са причина да се случи нещо съвсем друго. Защото във времето, което се случват всички тези събития, които споменах, никой не си е давал сметка до какво те могат да доведат един ден и за какво могат да станат причина и катарзис. И точно това е важното и точно това е причината, поради която всяка година ние се събираме и отбелязваме този ден – ние трябва да помним и да знаем какво се е било случило, за да знаем кои решения до какво могат да доведат и да не ги повтаряме.
Историята трябва да се изучава. Ние всички трябва да се учим от историята дори и тези от нас, на които в училище това не ни е било любимият предмет. Защото познаването на историята и разбирането на уроците от историята е нашата най-голяма защита. Именно защото да знаем и да помним е нашата най-голяма защита, ние с вас сме се събрали днес. В книгата Изход се казва: “И умря Йосиф и всичките му братя и цялото онова поколение. И се издигна нов цар в Египет, който не познаваше Йосиф.” (Изход1:6,8) Старите поколения си отиват, идват нови поколения, минава време и хората забравят миналото. Какви ще бъдат принципите, моралът и разбиранията на днешните поколения зависи от способността ни да помним и да се поучим от уроците на миналото. Миналото трябва да бъде пазено и предадено на следващите поколения. Ако историята не бъде запазена или предадена коректно, тя ще изчезне и поколенията, които ще се родят, ще изгубят нещо съществено за своето развитие.
Когато започваме живота си, ние нямаме нито мъдрост, нито сила, нито знания. Животът на човека е твърде кратък и в повечето случаи той дори няма време да придобие нужната мъдрост. Ние не разполагаме с няколко стотин години земен живот, за да можем да се учим на принципа на опита и грешката, но докато помъдреем и вече трябва да си тръгваме от този свят. Защото никой от нас не се ражда мъдър и опитен – ние се раждаме без нищо, с нула мъдрост и с нула опит, без знания, без умения. Ние се раждаме голи, незнаещи, неможещи, безпомощни и зависими от другите хора, ние всички започваме от нулата. Затова най-важното заключение на живота е, че никой не може да придобие мъдростта, от която се нуждае, само чрез личен опит. Ние трябва да придобием мъдрост и разбиране чрез опита на другите хора, живели преди нас.
И тук идва ролята на историята и на ползата, която ние всички можем да получим от нея. Опитът, който човечеството е натрупало през вековете, може да спести години на разочарования, на болка, на огорчение и на трудности. Това оригинално е била целта на историята и на образованието, да запази паметта от миналото, да я предаде на тези, които ще се родят по-късно, да научи и да предпазва. Миналото е важно и без способността ни да се поучим и вдъхновим от него ние няма да можем да създадем бъдещето, което сме били призовани да създадем. Което ни води и до третия исторически пример, който искам да Ви дам и той е от живота на Димитър Йосифов Пешев. Често на нас ни се внушава, че решенията, от които зависи най-много, се намират вън от нашия контрол като обикновени хора. Че се взимат на нива на власт и влияние, които са вън от нашия обсег. Но решенията всъщност се взимат от личности, които могат да бъдат повлияни и които могат да влияят. Холокостът е решение, което е било взето от личности, които са повлияли и спасяването на българските евреи също е станало, защото е имало личности, които са повлияли.
През 1943 година Димитър Пешев е заместник-председател на Народното събрание. Научавайки от делегация на свои съграждани от Кюстендил, че близо 50 хиляди евреи от старите предели на България ще бъдат депортирани, Димитър Пешев инициира протестно писмо до министър-председателя против депортацията. Той успява да получи подкрепата на 43-ма български депутати, които слагат подписите си под това протестно писмо, с което се иска отмяна на депортирането. Заради това си действие Димитър Пешев е свален от поста си на заместник-председател на Народното събрание. Но общественият отзвук и натискът на безпрецедентния факт, че парламентът трябва да дискутира тайните планове за депортация на българските евреи, допринася за тяхното осуетяване. На практика протестът на Димитър Пешев постига целта си. Цялата еврейска общност 49 000 български евреи е спасена и не заминава за лагерите на смъртта.
След смяната на властта през 1945 година Народният съд осъжда Димитър Пешев на 15 години затвор за фашистка дейност, антисемитизъм и цитирам “за преследване на евреите”. Това гласи присъдата на Народния съд над човека, направил толкова много за спасяването на честта на своя народ по времето на Холокоста. Поради застъпничеството на евреи с влияние в Израел Димитър Пешев лежи само година и един месец в затвора, но това не може да промени факта, че през 1973 година Димитър Пешев умира в нищета сякаш забравен от целия свят и от всички хора. Обаче историята притежава дарбата да не забравя тези, които са били извършили дела на праведност. Защото в хода на времето това, което е важно, това, което има значение, това, което остава, не са имената на най-заможните, на най-успешните и на най-интелигентните. Времето признава единствено делата на праведност и делата на състрадание – доброто, което е било извършено. И затова бюстът на Димитър Пешев се намира в сградата на Съвета на Европа в Страсбург. И затова днес има повече българи, които знаят за заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев и неговата подписка, отколкото, за когото и да било друг български депутат от историята ни. От първото Учредително събрание след Освобождението от Османско владичество до днес нашата страна е имала над 17 000 народни представители. Но за колко от тях светът някога е чувал?… Но има един, за когото цяла Европа и светът са чували и неговото име е Димитър Пешев. Той е обявен за почетен гражданин на Израел, има посадено дърво на негово име в Гората на праведниците в Ерусалим и в сградата на Съвета на Европа в Страсбург наред с бюстовете на бащите на обединена Европа е поставен и бюстът на Димитър Пешев.
Димитър Пешев пострада за своята смелост, той изгуби позицията си, впоследствие изгуби имуществото си и правото да упражнява своята професия и накрая си отиде забравен от всички в мизерия. Но днес ние отдаваме почит на един човек, който беше велик лидер, за когото неговите ценности бяха по-важни от неговата кариера, по-важни от неговото благоденствие и дори по-важни от неговия живот. И това е връзката между поколенията, родена от делата на праведните, която събира отново заедно поколения, които са били откъснати едно от друго поради идеологическо мълчание или историческата несправедливост на определена епоха. Делата на праведните минават през всяка бариера, те надживяват времето, прескачат всяко идеологическо затъмнение и свързват идващите поколения с предходните.
Най-голямото наследство, което ние можем да оставим на поколенията след нас, са делата на праведност. Живеем във време, в което хората не познават историята си. Но ако някой успее да ни открадне миналото, той ще успее да ни открадне бъдещето. Ако ни бъдат отрязани корените, разказите за достойните личности от нашето минало с техните ценности и идеали, за какво ще стоим ние с вас днес? Тези личности и събития са много по-важни за нашето бъдеще, отколкото за нашето минало. Познаването на историята не е заради миналото, то е винаги заради бъдещето ни. Ще Ви дам пример. В продължение на хиляди години евреите никога не позволиха думите “Догодина в Ерусалим” да изчезнат от устата им. По време на гоненията, по време на погромите, по време на изселванията, по време на концентрационните лагери те продължаваха да се поздравяват един друг с думите: “Догодина в Ерусалим!” За деветнадесет века евреите не позволиха на нищо да прекъсне тяхната връзка със земята на Израел и с града Ерусалим. През всичките тези години в изгнание, където и да се намираха, пръснати в над 100 държави по земята, евреите не спираха да се молят за Ерусалим.
Един ден се случило Наполеон да мине покрай еврейска синагога по време на Шабат и да чуе плач и вопли от нея. Той се спрял и попитал: “За какво плачат тези хора? Какво се случва там?” И изпратил адютанта си да влезе и да разбере. След малко адютантът му се върнал и казал: “Евреите плачат за унищожението на Ерусалим”. “А кога се е случило това?” Адютантът се върнал обратно да попита, след това излязъл и казал: “Преди 1700 години.” На което Наполеон казал: “Всеки народ, който продължава да плаче за града си в продължение на 1700 години, е предопределен един ден да се върне там.” Днес евреите вече са се върнали – историята не е, за да знаем миналото, историята е, за да имаме бъдеще. И филмът “В нашите ръце: Битката за Ерусалим”, който ни предстои да гледаме днес следобед, разказва за това кога и как точно евреите се върнаха в Ерусалим. Днес този филм ще бъде прожектиран от българските протестантски църкви на 25 места в България и очакваната аудитория е около 2000 души.
Със сигурност за тези 75 години много неща са се променили. Например хората не са можели да гледат цветни филми през 1930 година, както го направихме ние с вас преди малко, но човешката природа не се е променила. Всеки ден ние сме заливани от доказателства, че това е така. Развитието на технологиите не е обезателно развитие на характера, морала, почтеността и добротата. Днес ние имаме интернет, технологии и оръжия, които могат да унищожат живота на планетата. Някога немците бяха постигнали съвършенство в избиването на хора в Аушвиц по 10 000 души на ден. За 56 дена те успяват да избият 430 000 унгарски евреи. Но днес избиването на милиони може да стане за секунди. След падането на Берлинската стена и сриването на комунизма ние си казахме, че битката със злото е най-накрая спечелена и че ни очакват само години на мир, на благоденствие и на просперитет, но както Ви казах преди малко, човешката природа не се променя. Ето защо ние сме обречени да се изправяме срещу същите стари проблеми, преоблечени в нови дрехи.
Главният урок от Холокоста за света, по начина, по който аз го разбирам, е че Холокостът ни помага да говорим по-честно за човешката природа и същност като ни поставя възможно най-неприятния въпрос: защо толкова много бяха тези, които участваха в измъчването и убиването на беззащитни хора? И защо бяха толкова малко тези, които им помогнаха? Развитието на комуникационните технологии днес ни дава очевидно доказателство, че злото е все така доминиращо света, защото интернет е пълен с милиарди постове, които генерират омраза и хейтърство. Но нито един проблем не може да бъде разрешен преди да бъде разбран. Злото е вирус, който ако бъде оставен, се разпространява и размножава много бързо в човешкото сърце и никога не остава там, където е, но с лекота заразява огромни групи от хора. Как става ли? Чрез думи. Ако бъдат позволени да се говорят, злите думи могат да направят вчерашни съседи и приятели да станат врагове. Холокостът е урок за силата на думите. Библията казва: “В началото бе Словото. Всичко чрез Него стана и без Него не е станало нищо от това, което е станало.” Много години преди построяването на първия концентрационен лагер и повече от десет години преди Кристалната нощ нацистите започнаха да замърсяват умовете на хората с думи на подозрителност и на омраза. И ако е имало момент, в който германският народ е трябвало да се съпротиви и да не допусне да се случи това, което се случва, това е било през 1934 година, но болшинството немци никога не го правят. Вместо това стоят пасивни, докато се приемат Нюрнбергските закони. Думите създават реалност – добра или лоша и обществата не се променят от добро към зло изведнъж, но постепенно и винаги, когато е нямало кой да се изправи и да говори.
Българският народ има един огромен капитал и той е, че не позволи да бъде въвлечен в антиеврейската психоза и да участва в избиването на еврейския народ, защото в обществото ни имаше достатъчно много хора, които решиха, че няма да мълчат, но ще говорят и ще говорят добри думи. И както чухме и от г-н Барух днес, в това говорене се включват хора от всички области на живота и около тези думи, изговорени от най-различни хора, се обединява целият народ. И днес ние можем да се гордеем с постъпката на онова поколение българи, което не се уплаши да говори и да се противопостави. Но днес е нов ден и днес е време ние да говорим и да действаме. Ние всички можем да говорим правилните думи. Бъдещето ще бъде това, което ние позволим да се говори и то ще стане думите, които влияят най-силно и след това ще трябва да живеем в него. Ето защо ще завърша с думите на Псалм 78-ми, където на нас ни е било поръчано да говорим на поколенията след нас: Това, което чухме и научихме, и нашите бащи ни разказаха, няма да го скрием от синовете ни в бъдещите поколения. Ние ще говорим ясно и ще говорим силно, така че децата, които се родят, да знаят и да предадат и на своите деца!
Дами и господа, благодаря Ви за вниманието!
