“Да се поучим от историята” (Изказване на п-р Андрей Аврамов направено на 29.01.2017 година)

Уважаеми официални гости,

Уважаеми дами и господа,

братя и сестри,

Като човек, който се занимава с това да говори и проповядва Евангелието и чиято професия е да бъде комуникатор, мотиватор и говорител, когато трябва да говоря пред хора по дадена тема, това обикновено не е проблем за мен. Думите, които бих могъл да кажа започват да идват в ума ми и посланието започва да се оформя само и някак естествено в мен. Но това никога не става така, когато дойде време да говоря за трагедията на Холокоста. Това е единадесета поредна година, в която говоря върху темата за Холокоста и това е единадесета поредна година, в която ние като общество отбелязваме този ден. Но да говоря върху тази тема продължава да е все така трудно за мен. И тази година не беше по-различно. От седмици обмислям какво е това, което искам да кажа и се боря с това да намеря най-подходящите думи, с които да се обърна към вас.

И въпросът е: Защо е така? Защо е по-лесно да се говори за теми като семейство, простителност, почтеност и благочестие, но е толкова трудно да се говори за трагедията, жестокостта и варварщината на Холокоста? Неведнъж съм се питал и неведнъж съм се чудил за причината това да е така. Докато не си дадох сметка, че отговорът всъщност е в първата част от думите, които виждате написани зад мен, и тези думи са: Да помним. Защо трябва да помним? И защо трябва да си напомняме? Как изобщо е възможно подобни събития някога да бъдат забравени? Защо е нужно да отбелязваме нещо, което по своя магнитуд и по самата си същност би било невъзможно да бъде изтрито някога от страниците на историята? Вземете само лагера Аушвиц. Първата част на лагера, или Аушвиц 1, е побиралa между 15 и 20 хиляди души, а втората част, Биркенау, е побирала над 90 хиляди души. Това прави между 100 и 110 хиляди души, които са били настанени там, и за период от три години и половина над един милион човешки същества, преминаващи от там, са убити, обгазени, застреляни или оставени да умрат от глад. Как може нещо толкова колосално и гигантско да бъде забравено? Защо има нужда да се организират възпоменателни служби и събития за този ужас, който веднъж видян не може след това никога да се забрави?

Ами защото аз лично бих предпочел да забравя, бих предпочел да не знам нищо за всичко това, което се е случило по времето на Втората световна война. Ако можех да избирам, аз бих избрал никога да не бях чувал за Холокоста и бих избрал никога да не бях видял и една снимка, и никога да не бях гледал и един кадър за лагерите на смъртта. Ако можеше, аз бих предпочел да не трябва да си задавам въпроса: Как хора са могли да извършат нещо подобно с други хора? И ако можеше, не бих искал нито едно дете, когато порасне да трябва да научи за всички тези отвратителни дела, извършени в лагерите. Ако можех, бих искал да му спестя това преживяване. Защото един от моите най-силни спомени от музея Яд Вашем в Ерусалим е от мемориалната зала на децата от Холокоста. Това е тъмна и тиха зала, но тъмнината е прекъсната от безброй малки светлини, които имат вид сякаш на брой са не по-малко от един милион и половината деца, които са убити. И тишината е прекъсвана от глас, който чете името, възрастта и рожденото място на всяко едно от тях. И имената идват едно след друго, едно след друго и нямат край. Но аз бих предпочел нито едно дете да не научи никога за съдбата на тези милион и половина деца, намерили смъртта си в газовите камери.

И аз мисля, че точно заради това желание, което е във всеки един от нас да забравим и да направим така, че никога вече да не се говори и никога вече да не се споменава, и никога повече да не се сетим за това, което сме били видели и научили, точно заради това ние трябва да помним. И точно заради това трябва да бъдем бдителни и трябва да не спираме да говорим и да не спираме да правим нещата, които са правилни. Защото когато ние се успокояваме, че това са неща, които не могат да се случат отново, истината е, че те могат да се случат навсякъде и те може да се случат на всички нас. Затова може да не ми е лесно да говоря за Холокоста, но всеки път аз съм благодарен, че съм могъл да го направя, защото отново осъзнавам защо не бива да забравяме и трябва винаги да помним.

Освен това паметта се намира в опасност. Паметта е подложена на атака повече, от когато и да било преди в миналото. Защото огромното количество информация, което хората получават всеки ден и лесният достъп до информация, който хората имат, задръства паметта им с безсмислени неща и прави паметта на хората кратка и немощна. Особено, ако говорите за паметта и за миналото с младите хора. Младите поколения и младите хора имат проблем с паметта, на тях им е трудно да запомнят нещо за каквото и да става дума.

Холокоста никога не трябва да бъде сведен до исторически момент, за който може да се прочете в някаква книга. И затова аз съм особено признателен за усилията и за щедростта, с която г-жа Софи Данон, г-жа Хени Лорер и г-н Барух, изливат сърцето и душата си пред нас. И не защото на тях много им харесва да си спомнят всичко, което е трябвало да преживеят и всичко, през което е трябвало да преминат, но защото, докато има живи свидетели на това, което се е случило, Холокоста няма как да се превърне в страница от някаква книга по история. И вероятно някой ден Холокоста все пак ще се пренесе на страниците на книгите по история, но не и докато тези, които са били живи в тези дни, са все още тук и продължават да говорят. Ето защо аз бих искал ние с вас да изразим нашата благодарност и уважение към тях и да ги почетем отново за всичко, което те направиха за нас не само днес, но и през изминалите години.

Днес ние говорим за национална трагедия, която е без паралел в човешката история, за действие на зло и на жестокост, което е уникално. И поради това ние трябва винаги да го помним и да почитаме неговите жертви. Но денят в памет на жертвите на Холокоста не е само ден на почит към тези невинни шест милиона еврейски мъже, жени и деца, но той също така е ден на целия свят и на всички останали хора, защото евреите и техните палачи представляват всички нас. Ето защо Холокоста не е просто една еврейска трагедия, нито е просто поредната черна страница от историята на света, но е урок и предупреждение към всички нас. Когато нацистите идват на власт през 1933 г., малцина са тези, които могат да предвидят как ще изглежда светът през 1945 г. Защото през 1933 г., когато евреите започнаха да бъдат преследвани и избивани, болшинството от народите решиха, че това не е техен проблем. Но понеже народите си затваряха очите да не виждат нацисткия антисемитизъм и си запушваха ушите да не чуват думите, които се говореха, накрая петдесет милиона неевреи умряха по времето на Втората световна война.

Може би наистина еврейският народ е канарчето в мината, което предупреждава всички останали за това, което предстои да се случи на самите тях. Защото омразата може да започне с евреите, но никога не свършва само с евреите и всяко насилие, което не получава отпор, винаги ражда много повече насилие. И тези, които не правят нищо, когато виждат как някой до тях страда, не трябва да се учудват, ако един ден самите те бъдат нападнати и започнат да страдат. Еврейският народ е народът на Книгата на Закона, т.е народ, който има респект към закона, това е народ, който е живял в продължение на 3500 години под Божия закон, даден му чрез Мойсей. Ето защо, където и да са живеели и когато и да са живели, евреите винаги са се покорявали на закона на страната, в която са били. Това е едно от нещата, които ги е правило винаги различни от останалите народи. И това е причината, поради която се оказва толкова лесно евреите да бъдат закарани до лагерите на смъртта и да бъдат избити там почти без да окажат съпротива, защото са хора, които винаги са почитали закона. Но това също означава, че когато едно общество позволява най-примерните му граждани да бъдат нападани, това е общество, което позволява да бъдат нападнати основните му принципи и ценности. И не евреите са тези, които имат нужда от защита, а самото общество, където това се случва се нуждае от защита. Тези дни прочетох съвсем прясно изследване, според което 85% от всички евреи по земята са били свидетели или са преживяли някаква форма на антисемитска омраза. Това показва, че реалността за състоянието на обществата и народите не е никак светла. Защо е така?

Изучаването на Холокоста дава на човечеството знание не само за това какво се е случило, но и защо се е случило. Някои хора смятат, че самата идея да бъдат извличани уроци от Холокоста е морално погрешна и трябва да бъде осъдена, че обобщаването на Холокоста и свеждането на това събитие до определени морални послания, цитирам: “омаловажава неописуемия ужас”, който Холокоста представлява. Но в същия момент, основната цел на историята е да дава на хората поуки. И главният урок от Холокоста за света е, че Холокоста ни помага да се вгледаме по-надълбоко в човешката природа и да разсъждаваме по-обективно за човешкото естество. И това, което Холокоста разкрива за човешката природа, е много притеснително.

Ние знаем доброто, на което хората са способни, но също знаем и лошото, при това несравнимо по-често сме преживявали лошото, а не доброто. Ето защо, когато говорим за хората, ние можем да очакваме всичко. Според някои човешкият живот е бойно поле, на което се води битка между доброто и злото и тази битка ще трае вечно, ето защо никога не се знае дали един човек ще бъде добър или зъл в делата си. Но тези думи са само отчасти верни, защото по повод на това дали хората са добри или лоши апостол Павел написа следното: Защото не зная какво правя: понеже не върша това, което искам; но онова, което мразя, него върша. Защото зная, че в мене, тоест във плътта ми, не живее добро; понеже желание да правя добро имам, но не и сила да го върша. Защото не върша доброто, което желая; а злото, което не желая, него върша. (Римляни 7:15,18-19)

С други думи, за нас като цивилизовани хора, разстроени и потресени от зверствата на Холокоста, е изключително важно да не спираме да напомняме на човечеството следния много притеснителен и алармираш факт, за който апостол Павел говори и до който са стигнали и много философи и мислители. Идеята, че светът върви към някакъв всеобщ прогрес във всяко отношение, е една голяма илюзия. Защото е вярно, че познанието на човечеството за вселената и знанията му в областта на науката растат и се натрупват, но също така е вярно, че познанието в морал и етика не расте и не се натрупва. Моралът и добротата във всяко поколение се развива и натрупва, започвайки от нулата. И събитията, които отбелязваме тази сутрин, Холкоста на еврейския народ, е доказателство, че това е вярно. Понеже не съществува друго обяснение на факта, че такъв невероятен и много способен народ, който е дал на света личности като Мартин Лутер, Бах, Хегел, Менделсон, Хендел, Гутенберг, Коперник, Гьоте и Айнщайн, е могъл да стигне до такова падение, деградация и тъмнина, каквото е времето на нацизма.

И това означава, че ние нямаме гаранции, ние не сме в безопасност и вероятно никога няма да бъдем. Но във всеки един момент и на всяко място по земята може да се появят хора, които поради едни или други причини ще мразят, ще убиват и няма да ценят човешкия живот. И ние отново и отново ще се изправяме пред човешката паднала същност и пред съвременните форми на варварщина, която произхожда от нея. Ето защо ние, които разбираме това, имаме дълг към всички хора да говорим и да попречим на всеки, който не иска да знае или иска да забрави, да не може да забрави. И както някой беше казал: Не позволявайте тази кървяща рана върху човешката съвест да бъде изцерена! Тя не трябва никога да зарасне, никога! И ние не знаем какво ще изберат другите хора, но аз вярвам, че ние с вас няма да позволим тази рана да изчезне, когато и да било. Амин!

Тази сутрин ние с вас сме събрани тук по повод деня на Холокоста, за да си спомним, разбира се, но не само. Ние сме тук, за да реагираме и действаме. Защото Божията заръка към нас никога не е била да правим паметници, мемориали или събития с цел някакво пасивно възпоменаване. В Лука 11: 47-48 Исус каза: Горко вам! Защото градите гробниците на пророците, а бащите ви ги избиха. И така, вие свидетелствате за делата на бащите си и се съгласявате с тях; защото те ги избиха, а вие им градите гробниците. С други думи, ако следващото поколение само построи мемориал, то не е по-различно от поколението на убийците, живяло преди него, каза Исус. Нужно е много повече от паметник, от мемориал или от възпоменателна служба и ние никога не трябва да се задоволяваме с пасивно възпоменаване. Ето защо днешният ден е ден, в който ние да се запитаме: Какво е това, зад което ние с вас стоим днес като българи? Кои са ценностите и принципите, които ние сме готови да защитим? Без значение от това, което трябва да понесем или това, което ще ни струва!

Ние с вас сме настойници на невероятно наследство – стореното от Димитър Пешев, който през 1943 г. организира подписка, в която 43-ма български депутати слагат подписите си срещу депортацията на българските евреи. Заради това Димитър Пешев е свален от поста си на под-председател на Народното събрание, но общественият отзвук и натискът на безпрецедентния факт, че парламентът трябва да дискутира тайните планове на правителството за депортиране на българските евреи, допринася за тяхното осуетяване. На практика протестът на Димитър Пешев постига целта си. Цялата еврейска общност от 48 000 български евреи е спасена и не заминава за лагерите на смъртта.

И тяхната постъпка ни казва нещо много важно – те не са позволили да имат предразсъдък. Те са разбирали, че предразсъдъците винаги водят до омраза, а омразата до зверства. Ето защо предразсъдъците никога не са нещо невинно, те винаги създават условия да се развие ненавист и да се създаде среда на беззаконие и насилие. Но е имало българи, които са стояли зад това да има респект и уважение към всеки, независимо от неговата националност, вяра и култура. И въпреки епохата и времето, много от тях са вярвали, че тези права са ненарушими и неотменими. И това са принципи, зад които ние би трябвало да продължаваме да стоим и днес.

Изумително е колко голяма част от българското общество се противопоставя на депортирането на българските евреи. Българската православна църква се противопоставя. Българският писателски съюз изпраща протест, в който се казва: „Съвестта на българската нация е поставена на карта. Ако позволим това да се случи, ние никога няма да можем да изчистим това грозно петно от нашата национална гордост”. Днес хората спорят кои са причините за спасението на българските евреи. На немците не им стигна времето да депортират евреите от България, казват някои. Това беше българската бюрокрация, която забави изпращането на българските евреи, казват други. Беше обрата на хода на войната, казват трети. Нищо не е можело да стане без подписа на царя, казват четвърти, защото според тогавашната конституция крайното решение го е взимал царят.

Но всъщност българските евреи бяха спасени, защото всичките тези хора направиха нещо. Всичко, което стана, бе, защото те действаха и нищо от това, което стана, нямаше да стане, ако те не бяха действали. Защото всичко, което онова поколение българи, живели през 1943 г. направиха, за да опазят своите евреи, те го направиха и затова те спасиха евреите в България. Димитър Пешев направи това, което той е можел да направи, Елин Пелин направи това, което той е можел да направи, Екзарх Стефан направи това, което е можел да направи. Лекарският съюз направи, каквото е можел да направи, Адвокатският съюз, Съюзът на писателите, Българската търговска камара, спортното дружество “Славия”, Българската работническа партия, Съюзът на запасните подофицери – всички те направиха това, което са можели да направят. От най-висшестоящите до най-обикновените хора имаха състрадание и направиха нещо. И защото те направиха нещо, ние с вас можем да участваме днес във възпоменателно събитие, което е свързано и с едно чудо – опазването на живота на 48000 български евреи.

Но трябва да помним, че всяко чувство на сигурност е измамно. Ние не сме в безопасност и никога няма да бъдем. Няма друга гаранция освен да правим днес това, което те направиха някога. Ето защо тази битка, която някога спечелиха дедите ни, трябва да бъде спечелена отново днес и ще трябва да бъде спечелена отново утре от децата ни. В тази битка няма място за това някой да стои настрана и да бъде неутрален, защото да не действаш е действие. И това действие имаше своите ужасни последици върху историята на много от народите в Европа. И тези последици са причината ние с вас да сме събрани днес тук. Ето защо ние трябва да стоим срещу предразсъдъците още при първата им проява, още при първия хвърлен камък, още при първото обидно подмятане, което всъщност казва, че хората не са равни и че нямат право на свобода на съвестта. И това е въпрос, който касае всеки и той ни касае независимо дали става дума за нещо, което се случва пред очите ни или за нещо, което се случва на другия край на света.

И без да правя сравнение между това, което е преживял еврейският народ в своята история и това, което се случва днес, защото са несравними, искам да кажа, че през последните години най-преследваната група хора на планетата не са евреите, а християните. За трета поредна година преследването на християните по света поставя нов рекорд. Почти 215 милиона християни са подложени на големи или на крайни форми на гонения. Ислямският фундаментализъм продължава да е основната причина за гоненията и избиванията на християни. Само в Нигерия убийствата на християни са се увеличили с 62% за една година. След това идват Северна Корея и Пакистан. А от 64 милиона християни в Индия 39 милиона са подложени на гонения. При това често срещано е местните хиндуистки или мюсюлмански власти да си извоюват подкрепа чрез намиране на изкупителна жертва в лицето на християните. Това да ви напомня за историята на народа на Израел?

Така че независимо дали говорим за действия, водени от предразсъдъци и омраза срещу евреи, срещу християни или срещу някой друг, това противоречи на нашите ценности и убеждения и е в конфликт с това, в което ние вярваме. Ето защо ние трябва да помним и да възпоменаваме този ден в памет на Холокоста, защото самият акт на възпоменание е важен. Защото ни помага да защитим това, в което вярваме, да не губим фокуса си и да се препосветим на същите тези ценности и разбирания, зад които някой трябва да стои и днес. И този поглед, който ние с вас отправихме назад през този ден, е за да можем да погледнем напред и да видим по-ясно нещата, за които си струва човек да живее. Защото човечеството се нуждае от помощ и от защита и един от начините да получи тази помощ и защита е да вижда отново и отново какво омразата прави с хората. И тогава може наистина да разбере какво е това, което може да направи любовта! Защото в някакъв смисъл това е същността на този ден. И това е, заради което ние го почитаме. Международният възпоменателен ден на Холокоста е един от най-важните дни в годината, защото разказва и разкрива какъв е най-големият проблем на хората и защото насочва погледа ни към нещата, които са вечни, стига да имаме мъдростта да ги разберем.

Благодаря ви за вниманието!