Уважаема г-жо Дяченко (Бараши),
Уважаема г-жо Коен,
Уважаеми г-н Джераси,
Уважаеми официални гости,
Уважаеми дами и господа,
братя и сестри,
Холокоста е изключително трудна тема, върху която да се говори, и именно поради това ние трябва да го правим. Холокоста представлява нов порядък на престъпност и криминалност, какъвто светът не познава до този момент в своята история. В самото сърце на Европа се появява държавна политика, която под претекст за защита на нацията, си поставя за цел не преследване или ограничаване, но унищожаването и изличаването на еврейския народ от лицето на света. Тя се провали, но преди да бъде спряна тази държавна политика успя да убие шест милиона мъже, жени и деца. Това е близо 90% от населението на България днес. Според последни данни населението в нашата страна е 6.97 милиона души. И това унищожение не се случи някъде далеч от тук и не се случи отдавна.
Миналата година в първите дни на месец март заедно със съпругата ми и сина ни имахме възможност да прекараме един ден в лагера Аушвиц. Ние направихме шестчасова обиколка с професионален гид, който ни разведе и ни показа, и разказа всичко за лагера, което можеше да се разкаже и покаже за шест часа. Това беше един сив, студен, мразовит ден и разбира се ние и тримата бяхме облечени в най-топлите си дрехи, с дебели палта и пуловери под тях, с шапки на главите, шал, ръкавици и зимни обувки. Но въпреки всички тези слоеве дрехи много скоро студът започна да прониква през тях и да стига до всяка част на тялото ни. И аз не можех да спра да мисля за това какво ли трябва да е било и как трябва да са се чувствали тези затворници, които са били почти голи и боси по средата на зимата в Аушвиц. Човек наистина трябва да бъде на това място, за да може да преживее и разбере, а не само да знае и да е чувал какво се е случило с тези хора, които са били изпратени там.
Те бяха лишени от своето имущество, бяха отделени съпруг от съпруга, родители от децата им, бяха им отнети паспортите, дрехите, обувките, бельото, дори косата. Те бяха насилствено сведени до полу-човешки същества, бяха деформирани чрез глад в ходещи скелети, бяха смазани от труд, побой и изтощение. Те бяха татуирани с номера, за да бъдат лишени от име, за да им беше отнета личност и идентичност. Това беше масово систематично унищожение на хора в неизмерими пропорции. Само в рамките на един ден в Аушвиц през август 1944 г. са запазени документи, че са били убити 24 000 души. Двадесет и четири хиляди души за един ден! И тези хора не бяха пленени вражески войници от противникова армия. Войната и военните действия нямаха нищо общо с тяхната съдба. Това бяха най-обикновени мирни хора, които една идеология и политика на една държава искаше да унищожи, защото това правителство мразеше евреите.
Как това стана възможно? И защо беше позволено това да се случи е история, за която ние трябва да говорим и не бива да спираме да разказваме. По някакъв начин ние трябва да намерим думите, с които да говорим за случилото се. Защото думите, които използваха нацистите за това си деяние, прикриваха истината за делото им. Например: те говореха за окончателното решение вместо за избиване, геноцид и изтребление, те говореха за специално третиране вместо за умъртвяване на хора чрез задушаване в газови камери. Ето защо ние трябва да използваме думи, които няма да прикриват, но ще разкриват стореното. И най-силните думи, които могат да опишат станалото, са думите на оцелелите – техните разкази и свидетелства.
Но аз искам да Ви припомня, че ние не се намираме тук само за да си спомним за събитията по времето на Холокоста. Но сме тук, за да изтрезнеем за факта, че хората, които живееха в Европа през 1930 г., се провалиха в това да предотвратят Холокоста. Защото Холокоста не дойде като някаква изненада и не се случи за една нощ. Народите, живели в тези години, видяха как се задава, видяха как се разраства, видяха как се развихря и не спряха злото. Едва след като Холокоста се случи народите обещаха на себе си като казаха: Никога повече! И те го имаха предвид и го вярваха. Но днес, когато се навършват 80 години от началото на Втората световна война, ние имаме всички основания да се чудим дали това обещание ще бъде спазено.
Една от най-притеснителните истини според тези, които са били жертви, и които се опитват да намерят думи, за да опишат Холокоста, е че въпреки че се е извършвало престъпление в чудовищен размер, то не е било извършено от чудовища, но от обикновени хора, които са позволили съвестта им да бъде попарена от думи, които просто не са били спрени навреме. При това става дума за хора от почти всички народи в Европа, които са помагали и съдействали за качването на евреите на влаковите композиции за тяхното транспортиране до лагерите. Не говорим за мобилизирането или наемането на няколко стотин хиляди професионални наемни убийци, които отиват да избият безмилостно милиони мъже, жени и деца. Но става дума за обикновени хора, които са били повлияни и са съдействали евреите да бъдат депортирани така сякаш не участват в изтребление, но сякаш става дума за превозването на някаква стока от едно място до друго.
И това, за което Ви говоря, е съществено, защото идеята да мразим някаква група хора не е нещо, което може просто така изведнъж да ни обхване. Но то може да се случи с всички хора и да ги направи да отидат отвъд това, което е нормално и човечността повелява. И понякога, когато ние мислим за геноцида над еврейския народ, ние се чувстваме безпомощни, защото той изглежда като нещо, което е отвъд това, което умът може да понесе и разбере. Но именно заради това ние трябва и да го понесем, и разберем.
Един от оцелелите от Холокоста евреи разказва: “Изведоха ни и ни натовариха на камионите. След това ни закараха до пероните, където ни чакаха влаковете. Там при качването във вагоните ние получихме и първите удари с приклади по гърбовете. Това беше толкова неочаквано и безсмислено, че ние не усетихме болка нито в тялото ни, нито в духа ни. Само едно дълбоко учудване! Как може някой просто да удари някой друг без да му е ядосан?” И това, на което искам да Ви обърна внимание, са думите: Как може някой да удари някой друг без да му е ядосан?… Защото, когато четем историческите документи, ние съзнаваме, че нацистите не бяха ядосани на евреите. Тяхната бруталност, насилие, масово избиване на хора в индустриални размери не се случваше, защото в този момент те бяха ядосани. Всичко това се случи поради една студена и добре организирана омраза. Светът не познава в своята история подобна толкова мащабна, толкова зла, толкова добре разработена и организирана програма за масово изтребление на цял един народ. Затова след края на Втората световна война светът реши, че това не може повече да продължава така и че трябва да бъде създадена една нова държава, където тези преследвани и унищожавани хора да могат да отидат, за да имат някъде свой дом.
Системната неотслабваща антиеврейска пропаганда през 30-те години на миналия век успя да отрови умовете и разбиранията на хората. Пропаганда, водена с ясното разбиране, че всяка една лъжа независимо от това колко долна, подла и невярна е тя, ако е била повтаряна достатъчно шумно и достатъчно дълго, накрая ще бъде приета като истина. И за съжаление техните сметки се оказаха верни и се превърнаха в това, което днес наричаме Втората световна война и Холокоста. И в ден като днешния ние с вас всъщност се питаме: Какво е предизвикателството, пред което ние сме изправени в нашето общество и страна днес?
Ние сме свидетели на растящ и безпрецедентен антисемитизъм в цяла Европа, включително и в България. Но това ни кара да се замислим за изборите, които хората правят. За изборите, които хората правят днес и за изборите, които правеха хората в годините преди случването на Холокоста и по време на Холокоста. Защото нещата не се свеждат просто до това, че едни хора бяха превърнати в жертви, други избраха да бъдат насилници и преследвачи, а някои избраха да бъдат спасители. Но става дума за едни други избори, за изборите, които хората правеха всеки ден в продължение на много дни и години, докато това настройване в обществото не се случваше и се стигне до това да има преследвачи, жертви и спасители.
Защото когато ние за първи път отбелязахме този ден преди тринадесет години, мисля, че бяхме едни от първите, а може би дори първите и единствените, които го правехме по това време в нашата страна. Аз си спомням, че когато говорех на хората около мен, че е много важно да започне да се говори за Холокоста и за опасността от антисемитизма, защото ако не го направим, той рано или късно ще се появи отново – всички ме гледаха абсолютно неразбиращо. И ми се чудеха. За какво говори той? Какъв антисемитизъм? В някоя друга страна може би да? Но в България? Преди тринадесет години също имаше антисемитски изявления, но това не беше тема и не изглеждаше, че е възможно някога изобщо да се превърне в тема. Тринадесет години по-късно ние имаме изпочупените стъкла на Софийската синагога. А на какво ще бъдем свидетели, ако не направим нещо, след още тринадесет?
Думите са най-силното нещо на земята – те могат да наранят взаимоотношенията, могат да съсипят репутацията и да помрачат всеки слънчев ден. Те могат да разделят, да заклеймят, да родят омраза и ненавист. Но думите също могат да донесат просвещение, знание, образование и могат да вдъхновяват, да издигат, да дадат вяра и надежда. И думите са тези, които създават разбиранията, нравите и законите. В Библията се казва: Световете са били създадени с Божиите думи, така че видимото не стана от видими неща. (Послание към евреите, 11 глава, 3-ти стих) Думите създават световете… И различните думи създават различни светове и след това ние с вас живеем в тях.
Думите са нещо, думите са носител на материя и на реалност. В Тората, в книгата Битие, първата глава се казва, че чрез думите Си Бог изговори света в съществуване. Ние подреждаме света чрез думи и чрез думи ние организираме, обясняваме и дефинираме. Ние възпитаваме и изграждаме децата си в характер и ценности чрез думи и изпращаме нашите близки по вечния им път чрез думи. Много отдавна светът е разбрал, че началото на войните и избиването на народи от народи не започва със създаването и произвеждането на оръжия или със събирането на армии, но започва с думите, които се говорят. Защото както цар Соломон написа в книгата Притчи: Несмисленото говорене пронизва като нож, а езикът на мъдрите докарва здраве. (Притчи 12: 18)
И днес ние чуваме все по-силно и по-силно думи на несмислено говорене и те пронизват като с нож. Те звучат стряскащо мощно навсякъде в Европа и ехото им се носи по цялата земя. Думите създават световете. И ако някога думите създадоха Холокоста, думите могат да го направят отново. Ето защо не чрез мълчание, но чрез думи, пълни с ценности, с морал и истина, ние трябва да се противопоставим на всички, които искат да обезценят нашите добродетели и морални ценности. Свободата на словото е част от нашите ценности, но както Бенджамин Франклин беше казал: Само добродетелни хора са способни да понесат свободата. И това включва свободата на словото. И ние не можем да сложим намордник или да залепим устата на хората, лишени от добродетели и морални ценности, които говорят думи на лъжа из социалните мрежи или в медиите. Но ние също можем да говорим и да не мълчим. Мисля че няма човек тук, който да не е наясно, че отвън има хора, които са се посветили на тази най-долна цел да минимализират и да отхвърлят истината за съществуването на Холокоста. Тази форма на интелектуален геноцид не трябва да остане без отговор. И тези хора, които говорят подобни думи трябва да бъдат конфронтирани от всички добри, нормални и благочестиви хора, които обичат истината. И на всеки, който твърди, че евреите сами са измислили Холокоста и че това е някаква велика конспирация, ние трябва да покажем, че никой нормален и достоен човек няма никога да застане зад подобна лъжа. Нека днес и винаги да намираме думи, с които да разказваме и да говорим за това, което се е било случило.
Най-голямата заплаха за всяко общество, е когато то започне да страда от колективна амнезия. Когато забрави уроците от историята, за това как едни малки и незначителни прояви, едни на пръв поглед несериозни изказвания, ако бъдат оставени да се развият, могат да се превърнат в ужасяващи събития и да доведат до зловещ край. Всичкото възможно зло, за което смятаме, че не може никога повече да се случи, може да се случи, стига тези малки първи прояви на ненавист да бъдат оставени без последици и без категорична реакция и никой да не ги спре. Ако уроците от Холокоста бъдат забравени, това ще бъде най-голямата трагедия. Да не забравим зависи от нас с Вас. И ние не само знаем, че всичко това се е било случило, но ние знаем нещо повече – то всъщност може да се случи отново, ако не се поучим от историята. Ние имаме тази отговорност днес да говорим и е нужно да го правим, когато е удобно и когато не е удобно, когато е приятно и когато не е приятно. И когато видим и най-малките белези на думи или на прояви, които могат да доведат до подобна омраза, ние трябва да говорим и да действаме. Защото историята по спасяването на българските евреи ни казва, че тази съпротива на злото може да бъде успешна само ако е съпротива на цялото общество. Хора от всички групи и слоеве на обществото реагираха на ставащото и реагираха силно и смело. Ето защо повече от когато и да било преди това, което правим тази сутрин, е важно.
И разбира се в годините на Холокоста хората в крайна сметка направиха изборите, които направиха, въз основа на своите ценности и въз основа на силата на своите най-дълбоки убеждения. Но заради всичките думи, които бяха оставени да се трупат и разпространяват, накрая тези, които избраха да бъдат спасители, се оказаха толкова малко. Толкова малко хора имаха куража да се изправят и да говорят или да рискуват своя живот за живота на някой друг. Днес ние сме се събрали по ужасен повод, но в същия момент това събиране е основание за насърчение и надежда. Защото то говори за сериозността на нашето намерение като заедно християни и евреи да пазим спомена и да не позволим това да се повтори. Нашето събиране днес говори също за нашата решителност да не спираме да говорим и образоваме така че докато този свят съществува, човечеството да знае какво наистина се е случило по времето на Холокоста, защото само тогава ние можем да имаме някаква увереност, че това няма да се повтори никога. Някои хора казват, че измеренията на подобно зло са непобираеми и че ние никога няма да можем да разберем станалото. Други хора смятат, че думата зло не е достатъчна, за да опише Холокоста, те използват думи като лудост, като ненормалност. Но аз вярвам, че Холокоста е нещо разбираемо и всъщност ние трябва да знаем и да съпреживеем с жертвите тази ужасна страница от историята на света. Ние с Вас нямаме друг избор, защото бъдещето на човечеството зависи от това и това е причината да сме се събрали тук.
Аз съм част от поколение, което е имало привилегията да не знае какво е това война и чийто живот не е бил съсипан и унищожен от ужасите и страданията на един военен конфликт. Всъщност повечето от нас тук сме част от поколения късметлии, които са се появили в годините след Втората световна война. Моите родители са родени посред тези събития. Но аз познавам тези, които преживяха войната, ужаса на Холокоста и спасяването на българските евреи. Това е поколението на моите баби и дядовци. И те са ми разказвали какво е било и какво е ставало през тези години. Те са ми разказвали за Закона за защита на нацията, за жълтите звезди, за бомбардировките на София и какво са преживели. Те са ми разказвали какво се е случвало в къщите им и в квартала, по улиците и със съседите им. Но поколението на моя син не познава почти никого от поколенията, живели по времето на Втората световна война. Техният шанс е участието им в събития като това, на което сме ние с Вас сега.
Светът е видял, че когато неща, които са абсолютна истина, бъдат сведени до субективни мнения, то всякакви ужасни неща е възможно да започнат да се случват. Хората, които освободиха концентрационните лагери видяха с очите си неща, които човешките очи не бяха виждали, те заснеха кадри и иззеха документи, които доказваха случилото се. Тези хора бяха избити като животни. И на мен наистина ми е трудно да си представя как е възможно някой да отрича случилото се? Убийството на шест милиона души е нещо ужасно, но несравнимо по-ужасно е някой да твърди, че това никога не се е случило. Аз дори и не мога и да си представя нормален човек да казва, че иска Холокоста да се повтори. Всичко това показва, че ние с Вас продължаваме да живеем в един много болен свят, който продължава да има нужда от изцерение, знание и промяна
Като наследници на такъв пример на човечност и доблест, какъвто ни е бил завещан от хиляди българи, тази сутрин ние заявяваме нашето посвещение да се борим срещу антисемитизма и нарочването, където и да го открием дори и сред нашите среди. Да пазим добрите взаимоотношения между християни и евреи. И да водим тази война срещу всяко нарочване като бъдем благочестиво влияние върху хората край нас. Да замълчим и да не говорим, когато злите думи са тук, ще бъде равно на това да позволим омразата отново да поникне. В края на войната нацистите направиха опит да скрият следите като разрушиха лагерите и крематориумите. Те знаеха какво бяха направили, но се опитаха да скрият истината за това, което бе извършено. Има сили в този свят, които не искат хората да знаят това, което е било станало. И затова моят призив към всеки от Вас е: Не позволявайте някой да ви накара да мълчите! Ако знаете истината, кажете я! Защото: Ако не аз, то кой? И ако не сега, то кога?…
Дами и господа, благодаря Ви за вниманието!
