Ладино – езикът на изгнаниците, езикът на съхранените корени
Преди повече от петстотин и двадесет години, когато, прогонени от Едикта на крал Фернандо и кралица Изабела, евреите напускали Испания, заедно със страданията, със спомените и сънищата си понесли и нещо толкова обикновено от всекидневието, че едва ли някой би могъл да осъзнае неговото величие — взели със себе си испанския език. Поколенията ще го запазят, ще усетят неговата чудодейна сила и ще открият в себе си привързаността, която и до ден днешен ги държи в обсега на една духовна Испания. Географски неочертана, тя е изградена на територията на духа, на емоциите, на песните и обичаите и върху странната носталгия към нещо невидяно, неизживяно, но неразрушимо вградено в душите на тези несъкрушими скиталци — толкова различни, но еднакво обвързани с верността си към приказната Испания. Прокудените взели със себе си езика, чрез който твърде скоро Сервантес е щял да изгради своето безсмъртие.
На този език испанските евреи пренесоха ренесансовите идеи навсякъде в Отоманската империя на Балканите, из Средиземноморието. Пренесоха и атмосферата на живота в Испания, разпространиха творбите на знаменити евреи, израснали и работили там — философи, поети, юдаисти. Мнозина от тях осмисляха, възпяваха, тълкуваха, пазеха и предадоха на поколенията и духовните ценности на древния Израел, пренесени при по-раншно, пак принудително, разселение на еврейския народ.
И до днес помня фамилните имена на мои софийски познати и приятели: Толедо, Кордова, Карио и др. В чест на родения в Русе писател нобелист Елиас Канети населението на Каниете и Куенка в Испания е организирало празненства — писателят смята, че испанските корени на неговия род са в тези райони. Фамилното му име Канети е италианизираната форма на Каниете.
Аз съм признателен на моите родители дори само за това, че през детството ми разговаряха помежду си и с гостите у дома и на ладино. Така, без да разбера кога и как, до известна степен го научих. По-късно се изумявах как в далечни страни смогвах чрез него да се разбирам с хората. Потиснат съм от справедливия укор на моите деца, тъй като не сторих за тях това, което майка ми и баща ми направиха за мен. При моето поколение ладино изчезна от домовете ни и те много обедняха. Не можахме и ние да дадем на децата си благослов на този език. Чувствувам се грешен — до нас през цели пет века дедите ни съумяха да го запазят. Ние погубихме нещо свято. Може би сега, при ознаменуването на петстотингодишнината от срещата на две култури (испанската и латиноамериканската) и преоткриването на еврейска Испания, поколенията вече с нов поглед ще се обърнат към езика ладино.
Благодарен съм, че някъде във втората четвърт на петото от тези столетия след 1492 година съм приел нещо от духовната съкровищница, грижливо запазена от предците. И сред „нещото» – езика ладино. Спомням си как у дома в празнични дни или на обикновено гости се събираха роднини — лели, чичовци, вуйчовци, а аз – най-малкият – се намирах наблизо. Те разговаряха на ладино – сериозно, за житейски, с нищо непривличащи ме проблеми. Или в друга къща – на помен, на сватба. Мъкнеха ме и аз слушах. Слушах, но не разбирах и не усещах магическото преливане. По-късно познати гласове, думи, цели фрази, поговорки, интонации започнаха да бликат някъде отдълбоко и отдалече, но и от някъде неуловимо близко.
Виждах и чувах как една от вуйните ми разказваше на празнична служба в синагогата, как от балкона, сред жените, наблюдавала клисаря. Колко горд и дори надменен бил този Иеуда – ел самас (клисар) – в новата си униформа, синя и от хубав фин вълнен плат. И…
—Ел пиша деналто (той пикае отвисоко) — възвръщаше ми се нейният наказващ надменността глас.
Друг път – пак тя:
—Я се ле сударон лос диентес (изпотиха му се зъбите). Отново се захващаше с клисаря! Какво искаше от него тази моя вуйна Роза? Мир на праха й.
— Я се ле ентезо ел пишо (замръзна му пикнята) — допълваше тя, за да дообясни колко се стреснал, смутил и объркал клисарят, когато веднъж видял, че на празничната служба в синагогата влиза познат на тогавашното еврейско население български генерал.
И аз бях виждал някои от тези „почетни” гости. Седем-осемгодишен ходех в храма. Познавах и клисаря, виждах го застанал край амвона – величествен блюстител на реда! Сякаш свише, от Бога, му бе поверено да следи дали някой не нарушава повелята, изписана със златни букви на иврит, над амвона: „Знай пред кого стоиш!”
Така след години, поемайки повторно и преосъзнато говора на моите близки, аз разбрах, че още през детството си, люлян в температурната амплитуда между изпотени зъби и замръзнала пикня, съм възприемал един език – ладино. И заедно с него като че ли предопределената привързаност към съдбата на една много видяла и много препатила общност.
Спомням си как при разговор с гостуващия преди години в България испански писател Родриго Рубио поясних, че всичко, което му разказвам, се бе случило „ен лос аньос де ми мансевес” (в годините на моята младост), той остана удивен: мансево, мансевес (момък )– думи, които редовно се употребяват в ладино, му звучаха старинно, идваха отдалеко през столетията. По-късно в мадридския „АBС» той написа малка бележка, в която казваше, че съм му говорел с езика на Сервантес. Много още думи, съхранени в ладино, учудват испаноговорещите събеседници — мои или на мои познати, думи, които те неочаквано преоткриват. Сходно явление се забелязва в нашия родопски говор. В него, както се знае, са запазени старинни бисерни думи, изчезнали или забравени в текущия български език, но останали из пазвите на Родопите в говора на българомохамеданското население. Като ядюво например, вместо храна, манджа; каматен – хубав, красив и др.
Има една дума в езика ладино, която без помисъл за някакво степенуване винаги излиза напред. От десетилетия вече нейното емоционално въздействие върху мен е неизменно могъщо. Тя е заредена с енергията на духа, със спомена за морално превъзходство. Това е думата есперанса (надежда).
Това плътно звучене на есперанса придоби за мен през пролетните месеци на 1943 година, когато започнаха да преминават откритите вагони с гръцки евреи от Беломорието. Отиваха на смърт в хитлеристките лагери. Преминаваха през България край смаяните и угнетени хора от еврейските трудови групи, край българските евреи – момчета и мъже, събрани със заповед на работа по шосетата. Едно момиче от вагоните разбра какви са полуголите хора край железопътната линия – толкова безсилни и отчаяни. Изправи се и започна да вика:
– Есперанса!…Есперанса! . . Есперанса!…
Момичето от злокобните вагони, което само след дни щеше да загине в Аушвиц, искаше да окуражи мъжете.
И намери езика, на който стори това.
