Здравейте,
приятели, бих казала, защото идвах малко притеснена насам, дойдох по-рано, влязох в залата и не можех да повярвам – усмивки, млади хора, позитивизъм, висока енергия. Побиха ме тръпки и си казах: “Сякаш съм си удома”. Ако дойде ден, когато по целия свят настане тази любов и този позитивизъм, може би ще можем завинаги да затворим тази ужасна страница наречена Холокост. Но още е много рано. Всеки ден сме свидетели на това как ксенофобията и антисемитизмът надигат глава, всеки ден чуваме все по-кресливия глас на омразата, всеки ден виждаме как не трябва да забравяме. Аз специално имам спомен от своето детство – винаги съм слушала моята майка да разказва как е била с петте си братя и сестри, родителите си в двора в училището в Пловдив и как е влязъл един поп, както казваше тя, и им казал: “Братя и сестри, ние няма да ви дадем!” Всеки трябва да има този свой спомен, за да не се забравя. Затова в нашето училище сме го приели като своя мисия да направим така, че нашите ученици да знаят и да помнят. Всяка година правим своеобразен конкурс за есе посветено на Холокоста, на спасените, на спасителите. Миналата година, послучай седемдесетгодишнината от спасяването на българските евреи, бидейки оборудвани вече с достатъчно добра техника, направихме конкурс за кратък документален филм, 3-5 минути. Седем екипа се явиха. Тука съм донесла два, които са ми любими. Първият е една новинарска емисия, направена от нашите гимназисти. Вторият, бих го нарекла една импресия, направен от екип млади сценаристи от шести и седми клас. Надявам се да ги харесате и да оцените това, което правят нашите млади творци. На хора искам да благодаря, защото като чух Авину Малкену в очите ми – сълзи, а в сърцето ми – възторг. Благодаря ви, наистина!
Запис на изказванетонана г-жа Бека Лазарова, директор на фондация „Роналд С. Лаудер” за България, 26.01.2014 г. можете да видите тук.
