Благодаря Ви!
Здравейте всички!
Благодаря, че сте тук, благодаря, че ще ме слушате, защото Вашите баби, дядовци и други са ни помогнали да се спасим! И да не го забравяте, както в песента се казва: “Тези спомени да не станат да се пръснат като прах”!
Затова съм приготвила само да покажа една заповед, която всички евреи сигурно са имали, във връзка със Закона за защита на нацията, в която са изброени всички неща, които преждоговорещият човек каза – за значките, за къщите, за изселването, за това е безсмислено да разказвам. Но за благодарността, която имам към всички! Моят баща, чухте, че значките се купуваха, изхвърли накрая всички, но запази една, която тук е вътре, ми я е оставил и ми е казал: Давай я, показвай я на твоите деца, внуци, за да не се разпилее като прах това, което е минало, защото наистина много млади хора не знаят за това. Ние не трябва да ги виним никога за това. Но е хубаво да знаят какъв ужас е преживял един народ. И тъй като всичко се каза, аз трябва да кажа да благодарността на приятелите както и тези, които в Пазарджик българи са приели в къщите си нашите евреи. Моят баща, моите роднини си имаха приятели българи и благодарение на тях, тъй като всички изхвърлени от работа, няма никакви доходи, няма от къде да се храним, те ни носеха храна, а и някаква работа – плетяхме чанти, правехме огърлици, но чрез тях, за да може да има някакъв елементарен доход и ние да можем да се препитаваме.
Остана само едно да кажа, защото всичко чухте, да не бъда многословна. Денят 10 март, аз съм била 7-годишна и го помня много добре, защото съм психиатър и знам, че едно дете, изживяващо такава емоция силна, колкото и малко да е, остава за цял живот. Рано сутринта, било е посред нощите за мен, два и половина ли е, три часа ли е било, ние всички имахме приготвени чантички, в които се слага най-много до седем ли, осем килограма, това ще Ви излъжа, това е бельо или нещо друго, и ни затвориха в еврейското училище.
На този ден, аз, там както и забравих му името, сподели, че децата не могат да разберат какво става, но виждах – събират се мъжете, плачат, молитви, жени припадат, плачат. Беше една ужасна гледка, която ще ме съпровожда до края на живота. И така минавайки деня, много тъжно, някъде към обяд ли беше, два и половина ли, три часа, се яви един човек в дреха, която е на свещеник. По-късно разбирам, че това е бил митрополит Кирил и съобщава, че сме свободни и да се върнем. Втора гледка не мога да я забравя! Възрастни мъже се хвърлят в краката му, хващат го, плачат, беше гледката много смущаваща. Прибрахме се щастливи вкъщи и тогава моите родители и близки ми обясниха, че сме подготвяни за изселване в концлагерите и затова е било всичко това. Тази гледка никога няма да я забравя. След това имаше бомбардировки на летището в Карлово, но ние нямахме право да посещаваме бомбоубежищата, които са официално обявени, и се криехме в едни малки къщички, отдолу под леглата, пружините, майките ревящи.
Пожелавам никой да не се спречка с това нещо! И затова татко ми ми каза: ”Запази това!” Показвам Ви тази значка, това разправям на децата ми, на внуците ми. Те го знаят и Вие го помнете! Ужасно е! Благодаря, че сме спасени! Благодаря!
Видеозапис на изказването на г-жа Мари Попова – оцеляла от Холокоста, можете да видите тук.
