Благодаря Ви!
Уважаема аудитория,
Много се вълнувам, когато говоря за този период от моя живот. Родена съм в Дупница, израснах в едно щастливо семейство, където родителите ме обгрижваха с много обич и любов. Всичко това се промени през 1941г., когато бе приет Законът за защита на нацията. Тогава, си спомням, първото впечатление, което ми направи промяната в града, е поставянето на табели в жилищата “Еврейско жилище”. На всички евреи над десетгодишна възраст беше наредено навън да излизат с поставена звезда на Давид. Тя беше на цвят жълта, така че да се вижда отсреща. И ако някой излезеше без значка, в този малък град всички се познаваха, веднага го хващаха, завеждаха в полицията, пребиваха от бой, караха го да плати, след което го пускаха да се прибира. За евреите в града ни въведоха полицейски час от 6 часа вечерта до 6 часа сутринта. В този период уволниха всички работещи в учреждения, предприятия и тютюневи складове, каквито имаше много в нашия град. Учениците бяха изключени от училищата, както и всички студенти от университетите. Забраниха на всички евреи да упражняват своята професия, каквато и да е тя. А хората, евреи, които имаха магазини, всичко това беше конфискувано без да се заплати стойността на тези магазини. В този период се създаде и Комисарство по еврейските въпроси, а младежите бяха организирани в организация “Бранник”, мисля, че беше по примера на шпицкомандите в Германия. В тези младежки организации се включваха не само младежи, които бяха зле настроени към евреите, но и други, които бяха съблазнени от красивите униформи, които им даваха. Те, заедно с представителите на Комисарството по еврейските въпроси, се стремяха да следят изпълнението на всички тези нареждания от страна на Закона за защита на нацията.
Един ден в нашия дом пристигнаха трима мъже, които взеха радиоапаратите ни. Това беше единственият начин моите родители да слушат новини, а ние децата да слушаме разни приказки, музика и да се радваме на това, което ставаше навън. Тогава събраха и всички златни бижута на моите родители. Забраниха на евреите да посещават театри, кина и обществени места. Изобщо, евреите ни изключиха от всички мероприятия, които можеха да се изпълняват в града. За нас бяха определили два магазина, от които можеше да се пазаруват хранителни продукти. В тези магазини хранителните продукти бяха много оскъдни и пазаруването беше с купони, а в много други магазини бяха поставени табели “За евреи и кучета забранено”. За евреите беше определена една фурна, от която се получаваше хляб срещу купони – по 300 гр на ден. Обаче хлябът беше приготвен от царевично брашно, картофи, винаги недопечен и много често мухлясваше. Мъжете от 20 до 55-годишна възраст всяка година от 1 март до 1 септември събираха в еврейски трудови лагери. Там отиваше и моят баща. В тези лагери, татко разправяше, че извършваха непосилен физически труд – строяха пътища, тунели, и нормите, които им се поставяха, бяха неизпълними за много от тях, които не са упражнявали физически труд. Който не можеше да си изпълни нормите, често оставаше до 10-12 ч. вечерта до изпълнение на нормите. Въпреки че по-младите помагаха на по-възрастните, и те не можеха да смогнат. Живееха в бараки, които бяха с нарове, не можеха да спазват никаква лична хигиена, храната е била много оскъдна. Изобщо, тогава живеехме много трудно под стрес за утрешния ден. Често пъти дори нямахме с какво да се храним, защото парите не достигаха и много пъти и моята майка, и много други евреи продаваха своята покъщнина, за да ни издържат. А бранниците често посягаха на деца и възрастни, чупеха прозорците на сградите ни и всяваха още по-голям страх в нас.
Много пъти мама, за да ни нахрани, ни казваше: “Елате, ще ви храня с олио от Ерусалим.” Върху филията хляб слагаше вода, поръсваше захар и ние с удоволствие с моята сестра ядяхме това, понякога дори ежедневно.
Но още повече нашият живот се утежни, когато евреите от Кюстендил и Дупница бяха определени да бъдат изпратени в лагерите на смъртта. Тогава бяхме поставени под домашен арест. Не се разрешаваше да излизат възрастни, а само деца до десетгодишна възраст. От сградата, в която живеехме, бяхме две момичета и едно момче. Разрешено беше сутрин от 10 до 12 ч. да се излиза. В някои дни ние с едни бележки и пари отивахме да пазаруваме. Често пъти се заглеждахме в магазините, в които не беше разрешено да се влиза. И ние не влизахме, защото нашите родители ни бяха инструктирали добре какво да правим. Но много пъти ни пресрещаха бранниците, биеха ни, взимаха ни парите. Хората гледаха отстрани, съжаляваха ни, не смееха да ни помогнат, а ние бяхме малки и беззащитни. Връщахме се вкъщи без никаква храна, без пари и плачейки. Това нещо продължи до 10 март, когато бяхме освободени от домашния арест и временно беше отменено нашето депортиране. В този период българите не смееха да ни помагат, но анонимно много пъти пред нашата врата ние сме намирали кошници с храна в най-трудните моменти. И до края ние не можахме да разберем кои са били тези наши благодетели.
Въпреки освобождението от домашния арест, репресиите продължиха със същата сила, с която бяха и преди. Това продължи до 9 септември, когато стана промяна на държавното управление. Тогава отмениха Закона за защита на нацията и евреите бяха поставени под същите условия каквито и българите.
Днес, когато ние знаем, че вчерашният ден е определен от ООН за всички загинали в Холокоста, ние трябва да си спомним за тях, никога да не забравяме, но да помним, че те не са имали този шанс да останат живи както нас благодарение на толерантността на българския народ, благодарение на Св. Синод, които от първия ден на приемането на Закона за защита на нацията застанаха на противната позиция на правителството. Не трябва да забравим депутатите, които ни помогнаха, начело с Пешев, за да не бъдем депортирани до лагерите на смъртта. С включването на писатели, на интелигенция ние бяхме спасени. Но светът трябва да научи, че в една малка България не се изплашиха от репресиите на немците и фашисткото правителство и спасиха своите евреи. Това трябва да се популяризира пред цяла Европа, пред света, защото никъде другаде не спасиха своите евреи и така загинаха шест милиона евреи, които ние винаги трябва да помним.
Благодаря Ви!
Запис на изказването на г-жа Сара Луна можете да видите тук.
