Добър ден и здравейте!
Много се вълнувам, признавам си. Затуй, защото вече споменаха моята преклонна възраст, защото съм оцеляла от Холокоста и защото имам една причина, която вие не знаете и даже не подозирате. Аз съм родена в Пазарджик. В Пазарджик един от най-близките приятели на баща ми беше пастор Градинаров, който беше шеф на протестантската църква. Затова чувствам някаква роднинска връзка с вас, някаква химия с вас, едва ли не като братя, а всъщност сме братя. Няма какво да ни дели. Аз ходех за ръчичка с моя баща да слушам проповедите на пастор Градинаров. Той сякаш за мен ги проповядваше, даваше ми едно столче и аз се чувствах на високо и той почваше да говори. А аз, която бях на четири, пет или шест години, не мога да си спомня, едно разсеяно момиче, гледа тавана, стените, бях съсредоточена, защото той говореше на мен. И ми разправи как Исус Христос слязъл на земята, за да каже, че животът е любов. Аз го гледах и му вярвах. И ми казваше: “Той цери хората, на слепия дава зрение, на куция дава крака, на злия дава сърце”. И аз го гледах, и неговите думи оставяха бразди по неукрепналото ми съзнание не само, а и върху сърцето. Още ги чувствам тия бразди. Той каза: “Всички Го посрещнаха с осанна, Той е велик човек, Той обича хората. И после след известно време, когато го изправят като престъпник” – Той, престъпник, казах си аз – “пред Пилат Понтийски, Той се обръща към тълпата” – Тълпа остана едно понятие за мен омразно и нечовешко. “ Обръща се към тълпата и тълпата вика: ‘Да се разпне! Да се разпне!’ Но между тях имаше хора, които Той е лекувал, на които Той е дал зрение, на които е дал крака, сърце, никой не дигна ръка да го защити, всеки викаше ‘Да се разпне!’”. Аз едва ли не паднах от високия стол. И си тръгнах, стискайки ръката на моя баща. Той също беше много развълнуван. Прибрахме се вкъщи, аз не можах да заспя цяла нощ, защото думите “Да се разпне!” не гравираха, те издълбаваха рани в сърцето ми, които аз и досега чувствам.
Защо Ви казвам това? Аз завърших гимназия в Пазарджик. Имах много добри учители. Аз бях едно жизнено, даряващо момиче. И когато нашият директор реши, че нашият випуск като един от най-добрите, ще бъде награден с абитуриентски бал, ние имахме веселие в гимназията, но в салона на гимназията само момичета, ние бяхме девическа гимназия. Но този път той обеща да направи абитуриентски бал заедно с момчетата от мъжката гимназия в най-големия салон на Пазарджик, в читалище “Виделина”, което се намира в центъра на града.
Но противоеврейските закони вече бяха гласувани и реално ние вече имахме жълтата значка. Но никой не обръщаше внимание в гимназията, че нося жълта значка. Ами това е декорация някаква и аз така се държах сякаш нищо не е сторено. Но какво да направим сега с абитуриентския бал, когато аз нямам право да отивам в читалището, да отида в кино-салона? На театър, в концертни зали. По улиците, по главните улици нямах право да ходя. Ами сега? Издебнах случай да видя директора, който много ме обичаше, не знам как провокирах симпатии в него. Попитах го аз ще присъствам ли, мога ли да присъствам на абитуриентския бал. На първия мой абитуриентски бал.
– Защо не? – каза той, сериозно и властно,
– Ти си моя ученичка, ти си гордост за гимназията, как няма да присъстваш?
– Ама в девет часа?
– Не, няма никакво значение.
Скочих от радост. Отидох вкъщи. Друг проблем – нямам рокля. Как ще отида аз на първия си абитуриентски бал с черната престилка и бялата якичка? Това беше моята униформа. Никакви други купони не ни даваха за един метър хасе. Майка ми сподели със съседките. Имаше до нас една модистка, много добра, която се сети, че ушила на майка ми една копринена рокля от жоржет, когато е била сватбата на сестра й. Изровихме я и видяхме, че коприната се беше разпаднала, но комбинезонът беше цял, копринен, лъскав.
– Аз ще ти направя рокля абитуриентска за чудо и приказ, – каза модистката.
И направи. Още веднага почна да крои, да разпаря. Това беше една морско синя коприна, която с много проби, с много тропоски започна да я шие. Направи една джувка, каза, една много хубава панделка отпред, едно бяло коланче намери и някоя съседка ми подари едни бели обувки. Облякох се преди да отидем на първия ми абитуриентски бал, огледах се на огледалото. Аз ли съм онова малко момиченце, слабичко, гърчаво? Аз бях цяла принцеса! Особено, че панделката малко закриваше жълтата ми звезда. Почувствах се на небесата! Не мога да се огледам аз ли съм. А междувременно много голяма слабост ми беше и много голям недостатък, мислех, че имах права косичка, а тогава се носеха букли. Много бързо с книжки си направих и аз букли и като разресах косата и се видях, това беше моята принцеса, която тръгва на абитуриентския бал. Дойде моята приятелка и заедно тръгнахме. Главната улица се казваше “Вароша”. Ние минахме, за да ни видят хората първо. Аз даже не си спомням приятелката с каква рокля беше облечена, толкова бях обсебена от себе си – дали ме виждат всички, дали ходя прилично, дали като принцеса действително ходя? След което влязохме, две-три стъпала имаше, в салона на читалище “Виделина”. Там, ето, в дъното бяха седнали учителките и директорът в средата. Мисля, че той ми кимна с глава, може би фантазия, но на мен ми се стори. И ми се стори, че всички ме гледат. Отидох към една група момичета, на другия край бяха момчетата от мъжката гимназия. Отидох към групата момичета, завъртях се. Да, те ме харесваха! Това беше много ласкателно за мен. И когато вече се готвехме да почнем първия танц, нещо почувствах зад гърба си. Като че ли със стрели някой ме стреляше и ми пробиваше гърба чак до сърцето. Не можех да се обърна. Не знам колко трая това, но когато извърнах очи, първо не видях, а чух шушукане: “Еврейка, еврейка! Няма право! Тя носи значка! Няма право, това е извън закона!” Чувам и не мога да повярвам на ушите. Чувам ли го или си представям, че чувам? И като се обърнах видях пръстите на някаква група ученици, насочени към мен. Те не бяха пръсти, те бяха стрели. Гледах. Колко време мина, не знам. Но изведнъж на вратата се открои фигурата на околийския управител. На стражаря, както ние казвахме. Те носеха пелерини и сабя. Той направи две-три крачки напред, от което сабята иззвънтя и направи знак да дойда. Не знам моите стъпки с белите обущенца как съм ги направила, как пристъпих до него. Той се отдръпна и ми каза:
– Вън!
Слязох по стълбите и срещнах цялата пазарджишка общност, която правеше своите вечерни разходки по главната улица. Той каза:
– Към вас!
И аз се обърнах. Каква картина виждаше пазарджишката общност? Едно момиченце малко, в синя рокличка и бели обущенца, тръгва и не може да си отмерва пръстите, като едно пиленце. А отзад една хищна птица, един ястреб готов да забие нокти в перушината на това пиленце. Колко ходихме не знам, но видях, че хората се отдръпваха да не гледат това, да не виждат това. Но нито един не вдигна ръка да каже “Остави момичето! Да не би да е някакъв престъпник? Остави я да си изтанцува първия танц!”
Тръгнахме.
Той знаеше къде живеем. И казва:
– И прибери се вкъщи! Бъди благодарна, че не те арестувах!
Как влязохме вкъщи не знам, но видях майка ми и баща ми изумени. Те чакаха своето момиче да се върне от бала, от нейния първи бал. Но тя дойде със скършени крила. Легнах веднага и една искра като електричество мина през мен. И може би нескромно, но си помислих: и мен разпънаха, разпънаха любовта ми, разпънаха Христос в мен. Мислите, че се отчаях ли? Не! На другия ден сядахме с моята приятелка на нашите стъпала криви пред къщата и мечтаехме, мечтаехме, че ще бъдем студентки. И ах, тези сандвичи! Няма да имаме време да обядваме и затова винаги в чантата ще имаме сандвичи, за да не изпуснем една или друга лекция. Мислите, че се отчаях? Не! След известно време получихме призовка да отидем сутринта в училището, където ще ни заведат, мълвата беше, в Полша. И затова с моята приятелка сутринта изтичахме до близката дрогерия, там продаваха козметичните кремове, да си купим крем, за да можем да си мажем лицата, когато работим тежката работа, да не ни изгарят лицата, тези лица и устни недоцелувани още. Не! Ние отидохме сутринта с багажа в училище и нещо знаменито видях – това, което може само да се почувства. Хората ни изпращаха от двете страни – едни плачеха, други оставаха изумени, трети навеждаха от срам лица, но пред вратата на училището видях нещо трогателно – семкаджията на града, чието “несметно богатство” беше торбичката му със семки и кесийки, пълни с малките семки, които ние децата толкова обичахме. Той ги раздаваше като помен. “Евреите ги дигат, евреите, моите евреи, моите благодетели”, и плачеше, а ние го успокоявахме: “Не, ще се върнем, джевелек, ние отиваме само малко на работа в Полша”. Никой не вярваше, че ще ни убият. Никой не вярваше, че ще ни унищожат. Това беше дълбока вяра в нас. Защо ще ни убият? Защо ще ни унищожат? Нима сме престъпници, нима сме сторили някакво зло? Ние само искаме да бъдем добри, да любим и те да ни любят. Това е нашето желание, не може да ни убият. Не може! Следобед ни освободиха. До второ нареждане. Да, до второ нареждане за нас беше свобода. Какво е станало, шушукат, кюстендилските евреи, депутатите от Народното събрание, царят? Не знам, на тези въпроси нямахме отговор тогава. Ние бяхме свободни. Свободни първо заради някакви добри хора, които се застъпиха за нас. Но на тези въпроси аз имам и един свой отговор – заради вярата в доброто, което винаги е било около нас. Не позволявайте, хора, тинята да го затрие, да го покрие! Нека го изтръгнем, нека видим хората около нас, да бъдем благодарни, да култивираме доброто в хората!
Благодаря Ви!
