Благодаря и добър ден на всички!
Хени, прекрасна си както винаги! Аз просто не очаквам и друго.
Ваше Превъзходителство, дами и господа, скъпи приятели,
Всеки път, когато ми се налага да говоря за Холокоста, го правя с огромно чувство на смирение. Но и с ясно осъзната болка, че това е един от най-мрачните периоди в човешката история. Има моменти от съдбата на еврейския народ, които звучат твърде ужасяващо, за да си ги представим. Но уви, са се намерили чудовища превърнали ги в необратима реалност. Когато преди десет години вървях трите километра по чакълената пътека между лагерите Аушвиц и Биркенау като участник в Похода на живите, в главата ми се въртеше една единствена мисъл, която и до днес не ме напуска. Как е възможно да се създаде толкова подробен план за унищожение, да се изгради инфраструктура, която безотказно да функционира в индустриални мащаби с гнусната цел да бъде изтребен един народ? Защото Холокостът е изключително зло по своята необичайност, бунт срещу ценностите на хуманизма, логическа аргументация толкова чудовищна в своята рационалност, че успява да надвие разума. Война, в която по думите на нобеловия лауреат Ели Визел, не всички жертви са били евреи, но всички евреи са били жертви.
През 2005 г. ООН гласува резолюция, с която 27 януари става Международен ден в памет на жертвите на системния геноцид по време на Втората световна война.
Геноцид, довел до унищожението на шест милиона евреи, един милион роми, 250 хиляди души с физически и ментални увреждания и девет хиляди мъже с хомосексуална ориентация. Изброявам статистиката на глас, защото истината е, че 27 януари не е ден, в който само евреите следва да отдават почит на загиналите в Холокоста. 27 януари е ден, в който всички граждани на едно толерантно и прогресивно мислещо общество трябва да се изправят заедно срещу популистките опити за насаждане на расова и етническа омраза и възраждането на забранени, но не и забравени нацистки идеологии. В този смисъл уроците на Холокоста са валидни и повече от актуални днес, когато Европа е изправена на кръстопът и все още не е съвсем ясно в коя посока ще поеме. Защото лайтмотивът “Никога повече” изобщо не звучи толкова категорично и убедително колкото ни се иска.
Първият урок на Холокоста засяга отговорността за помним. Да помним, че зад всяко едно от шестте милиона имена е съществувала реална личност. Човек, който е дал и получил обич; човек, чийто надежди и мечти са били прекършени, а животът отнет безпричинно. Трябва да помним, че макар нашите баби и дядовци да са имали съдба различна от тази на евреите в останалите европейски страни, те също са търпели унижения и ограничения в продължение на години. По време на Втората световна война петдесет хиляди български граждани от еврейски произход са лишени от голяма част от своите политически, лични, икономически, трудови, културни и образователни права. В значителна степен е ограничено правото им на собственост. Били са изгонени от домовете си, изселени от родните си градове. А за 11 343, техните сънародници от новоприсъединените територии, Законът за защита на нацията води до фатален край. Непредоставянето на българско поданство ги лишава от дипломатическа и консулска защита и води до тяхната депортация и смърт в концентрационните лагери. Трагедия, която ние не можем да забравим, а малкото останали техни наследници не искат да простят.
Вторият урок засяга отговорността ни като справедливо общество да предотвратим разпространяването на лъжи и да предпазим най-уязвимите сред нас. Геноцидът срещу европейското еврейство е успешен не само заради индустриализацията на смъртта и технологизирането на ужаса, но и заради разрешената от държавата идеология на омразата. Холокостът не е започнал в газовите камери. Започнал е с думите, с думите, демонизиращи определени групи от обществото, с безмилостна пропаганда на лъжи, които повторени достатъчно много пъти започват да звучат достоверно.
Затова и в Меморандума за сътрудничество, който в петък подписа Организация на евреите в България “Шалом” и Комисията за защита от дискриминация, двете страни се споразумяха да работят съвместно за прецизиране на дефинициите за ксенофобия, расизъм и омраза, както и да съдействат на компетентните власти за инкриминиране езика на омразата. Безразличието и отказът от действие винаги означават съюзяване с мъчителя, никога състрадание към жертвата. Затова тук и сега трябва да заявим, че отказваме да сме безразлични.
Третият урок се отнася до отговорността да възпитаваме. В самата резолюция на ООН е заложен ангажиментът на приелите я страни да насърчават изучаването на Холокоста във всички измерения. Да се помнят жертвите, да се уважават оцелелите, да се почитат праведниците на народите. Ангажимент да се посеят семената на едно по-добро бъдеще в почвата на горчивото минало. Това, че един срамен период не е застъпен в учебниците по история, не означава, че той не се е случил. Означава само, че на отричащите го ще е по-лесно да аргументират своите позиции и да разпространяват отровата на съмнението.
Последният урок може би е най-труден за научаване. Той засяга най-важната част от нашето общество, а именно да създаваме добри хора. Когато казвам добри, нямам предвид, които не убиват или не крадат. Защото хора, които не убиват и не крадат, не са задължително добри. Те просто не са престъпници. През изминалата седмица от този свят си отиде един забележителен човек – лорд Джордж Вайденфелд. И ако званието праведник на народите не беше запазено за неевреи, сигурна съм, че той щеше да бъде удостоен с него. Избягал от Австрия след анексирането й от Германия през 1938 г., той се установява във Великобритания и започва своя изключителен живот на журналист, издател, съветник на първия президент на Държавата Израел и филантроп. Аз няма да говоря за стотиците християнски семейства, които Вайденфелд спасява от преследвания в Ирак и Сирия, предлагайки им надежда за живот без страх в Европа. Обаче ще споделя думите на една българка, Мария Спирова, носителка на наградата Reporting Europe за международен журнализъм, която написа най-топлите и разчувстващи думи по повод смъртта на лорд Вайденфелд.
“Днес е тъжно в Оксфорд. Един нисичък, дундест старец, който преливаше от енергия, дързост и любопитство до последния дъх на деветдесет и шестте си години, издъхна тази нощ. Лорд Джордж Вайденфелд – бежанец евреин от окупирана Австрия, намерил убежище в Лондон. Една негова хрумка от 2007 г. промени живота ми. Вече известен издател и филантроп, той взе, че раздаде пълни стипендии за докторантури и магистратури на разни диворасляци от Източна Европа. Бяхме все от страни, които мнозина в Оксфорд и до ден днешен не могат да намерят на картата. Самият университет намираше идеята му за ексцентрична, ние си бяхме безнадеждна инвестиция. Обаче на лорда не му пукаше. Беше убедил няколко свои приятели да дарят огромни пари, за да можем ние, опулени изтърсаци на Студената война, да учим екзотични неща в Оксфорд, пък да видим. Не ни поиска никакви ангажименти в замяна освен да направим най-доброто, на което сме способни, за да може да се хвали с нас. Да, не спря да се хвали с нас, кокетно, но от сърце. Не дочуваше, но гледаше всеки в очите. Мъчно е, че и Джордж отхвърча в този черен януари. Бих казала “Да почива в мир!”, но той нито почиваше, нито мирясваше приживе. Надали ще му се услади тепърва.”
Можете да сте сигурни, че под нейната публикация в социалните медии нямаше нито един негативен коментар. Не всеки като лорд Вайденфелд е способен на жестове на благотворителност от подобен мащаб. Но пък те със сигурност са доказателство, че той е живял според еврейската концепция за тикун олам – да поправим света. Защото истината е, че ако всеки един от нас се отнася с нужното внимание към околните, проявява отношение към техните традиции и не нарушава установените обществени, морални и законови норми, всички ние щяхме да сме много по-сигурни в положителния краен резултат, когато казваме “Никога повече!”
Благодаря Ви за поканата!
Видеозапис на изказването на г-жа Цветина Кънева, Секретар на регионалната организация на евреите „Шалом“- София можете да видите тук.
