Две думи преди да започна. Първо искам да благодаря на пастор Аврамов за поканата. И отделно на чудесния хор! Не за първи път го правя, всеки път слушам много развълнуван чудесните изпълнения на този хор. Даже си пожелавам нещо тайно, но няма да го кажа.
Незаличими травми.
Неизтриваеми като лагерните номера по ръцете на хората, оцелели след кошмара в Аушвиц, Треблинка, Терезиенщад, незаличимите травми, останали гравирани в душите им, изписани не с числа, нито озвучени от стонове или оцветени от багри не могат да се изчислят, да се чуят или видят. Тези травми, по-жестоки от физическите, живеят стаени в скрития мир на жертвите, гравирани в душите им, но с какво? С нажеженото червено длето или чрез непостижимо след Шекспир перо, изписало този път трагичния образ на унищожения през XX век?
Подобни мисли често се връщат през годините. Появиха се и когато неотдавна прочетох едно ученическо есе, представено за конкурс на тема “Моят свят и паметта за Холокоста”. Бях председател на журито. Авторът, ученик от Първа английска гимназия в София, между другото беше написал: “Нашата цел е да запазим целия прекрасен спектър от етноси, култури, религии, раси от нараняване или от заличаването им от някое ново зло. Знаем, че всяка несправедливост, извършена даже само спрямо един човек, е заплаха за всички.” Да запазим от нараняване, да съхраним човешкото у Хомо Сапиенс – велика цел, а стремежът да се постигне е благороден. Но ако искам да съм откровен, бих казал, че едва ли е възможно осъществяването й. Особено след многобройните страховити събития, които показват, че уроците на Втората световна война вече се забравят. Но целта, посочена в есето, наистина е велика и заслужава човек да й се посвети.
Духовните травми са незаличими и поразяват не само преките жертви, но и поколения след тях, поколения и на потърпевшите.
През 1961 г. заминах като пратеник на Съюза на българските писатели за Ерусалим. Там се водеше съдебният процес срещу Адолф Айхман, обвинен в престъпления срещу човечеството. Процесът беше започнал през пролетта и продължи до есента на годината. В Ерусалим пристигнах през юли и останах там десетина дни. През това време протичаше разпитът на подсъдимия. Но не за това е дума сега. Залата на Народния дом в града всеки ден се изпълваше от мъже и жени, много от които дамгосани с неизтриваеми номера в лагерите на смъртта. Те внимателно следяха разпита, мълчаливи, съсредоточени, Личеше обаче, че едва сдържат вълнението си. Случих се на едно от поредните заседания, на което те не успяха да ги потиснат. На места из залата се чуха викове. Тогава председателят на съда строго предупреди, че ако в залата не настъпи тишина, всички ще трябва да я опразнят. На следващия ден от вестниците разбрах, че протестите на хората бяха срещу лъжливите отговори на Айхман на конкретен прокурорски въпрос, свързан с посещението на подсъдимия в един от лагерите. Оказа се, че някои в залата са били точно в този лагер по време на неговата визита. Извън заседанията аз се опитвах да заговоря тези хора. В отделението за кореспонденти или на кафе те отбягваха да се връщат на преживяното. Отказваха да си спомнят. Открито ми казваха,че не желаят да водят подобни разговори и аз разбрах, че ги травмират.
Години по-късно видях на лаптопа си различна картина на възпоменателно посещение в Аушвиц. Петдесет годишна жена изскочи пред групата и заговори на висок глас. Настъпи странен за мен миг. Появи се човек, който след повече от половин век отговаряше на моите въпроси, отговаряше на въпросите ми, по които хората в Ерусалим не желаеха да говорят. Сякаш внезапно в някакъв мозъчен център на тази жена нещо се беше отключило и тя заразказва на всички как като малко момиче е била с майка си в лагера. Разказваше, разказваше. Слушах я и се питах дали не е дъщеря на някоя от жените в Ерусалим, които исках да върна към преживяното. Дали не бе дошъл мигът на освобождение от травмиращото мълчание. Дали някакво свише озарение не подтикна тази жена да отхвърли тягостното стаяване на страданието и да успокои ненамиращия покой дух на нейната майка. Нова проява на травмата или изцеление за някогашното малко момиче.
Знае се и за депресията обхванала цели групи германски ученици, научили и поразени от проявите на близки и далечни хора от възрастните поколения през Втората световна война. И те самите жертви на една човеконенавистна идеология.
Спомних си как преди повече от 40 години през един хубав есенен ден срещнах двама млади мъже, които личеше по свежите им лица, обрамчени с къси, светли брадички, не много отдавна се бяха отдалечили от тинейджърската си възраст. Бяха западногерманци, което се подразбираше от номера на автомобила им, който спряха до моя москвич. Беше наистина чудесен есенен ден. Пътувах с колата си към Хисаря. Игрив шлейф от обагрени листа се плъзгаше по асфалта покрай мен. Прохладно, слънчево време, което предвещаваше хубави, свободни дни. На задната седалка пътуваха и моята вярна Хермес бейби и неотворен още пакет хартия. Тук искам, за да няма недоразумения за младите хора да кажа, че на задната седалка наистина пътуваше моята вярна Хермес бейби – една преносима пишеща машина с швейцарската марка Хермес. Не друго. Във вила “Петрович” в Хисаря се работеше добре, можеше да се поговори или да се пошегува човек с колеги, а понякога да се чуят деликатно разказани случки от живота на видни поетеси, разкази от по-възрастни писатели, видели много през десетилетията си. Или да се разходим с Радой из градчето, където го спираха и поздравяваха често курортистки. Той неизменно им пожелаваше: “Еее, хайде, пък да ви излезе късметът довечера!”
Самият някогашен стопанин на вила “Петрович”, чиято съпруга бе завещала приживе целия си имот на Съюза на българските писатели, беше добър събеседник и знаеше подробности за много обитатели в дома през минали години. От него запомних и спомена му за краткото пребиваване на Йордан Йовков във вилата, вече много болен. Това беше вече 1937 г., било е по-точно. Той е обитавал Еркерната стая на горния етаж. Тя имаше изглед и на изток, и на запад, и на юг. Според Петрович Йовков е обичал да наблюдава изгрева и залеза на слънцето, блясъка и отдалечаването на Зорницата и Вечерницата, нашата Венера.
Така, припомняйки си мигове от ежегодните си творчески престои в Хисаря, опиянен от топлите есенни багри и от удоволствието на шофирането, сред идващи и отминаващи възпоменания, пристигна и онази пролет, не по-малко обаятелна от есените в Хисаря, през която във вилата наминаха да се видят с познати проф. Димитър Михалчев и деканът на тогава Юридическия факултет проф. Борис Спасов. Тогава за пръв път видях от близо проф. Михалчев, общественика, философа, ремкианеца, издателя на авторитетното списание “Философски преглед”. Събраха се четири – пет мъже и решиха да се разходят из Хисаря. Аз се поотдръпнах, бях най-младият и не ми се стори прилично да тръгна с тях, редом с проф. Михалчев, едно от светилата на нашето поколение. Но проф. Спасов каза: “Хайде, incorpore, всички заедно!” Запомних точно тези думи, прозвучаха като подкана да не се отделям. Беше чест за мен. Запомних и веселия разказ на проф. Михалчев. Той ходеше с бастун, но пристъпваше сигурно и разказваше за един великолепен погребален ковчег, докаран тайно от Виена в един от вагоните на царския влак. Цар Фердинанд се връщал от посещение в австрийската столица. Неговият битоописател, както професорът се изрази, познавайки суеверието на монарха, скрито вмъкнал в композицията луксозния ковчег, който бил си харесал за собственото си погребение.
Изведнъж задната част на москвича сякаш потъна и аз чух как при всеки оборот на колелото нещо почукваше по асфалта. Слязох и видях спуканата гума, залепнала за джантата. Едно плоско, желязно ухо едва се показваше от каучуците. Оказа се дръжката на груба, ръчно кована отвертка, потънала дълбоко между грайферите. Приготвих се да сменя колелото. Автомобили минаваха край мен и продължаваха по пътя си. Точно тогава пред москвича спря синьо-белият западногермански микробус и от него слязоха двамата млади мъже. Приближиха се. “Kaputt?” – съчувствено попита единият. Тази дума е международно позната от Втората световна война. Немската дума се бе превърнала в международно слово. Тя е на езика на всички, които си спомнят поражението на Хитлер, но и също при някаква повреда или непоправима беда. Стана и заглавие на един от популярните романи на Курцио Малапарте. “Kaputt” казах и аз и с това изчерпах познанията си по немски. Те останаха до мен. Развивайки гайките на джантата, почувствах, че ще бъде неприлично, ако с мълчание отвърна на вниманието им. Попитах дали говорят френски. “Да, да, малко”, откликнаха те и веднага пожелаха да помогнат.
При смяна на колело работа за повече от един човек няма. Можех само да им благодаря. Те останаха, не искаха да ме оставят сам на пътя. Останаха за компания, за разговорка. Казаха ми, че пътуват за Турция на лов за диви свине. Опитах се да им обясня, че и у нас бият диви свине, особено из Странджа към Турция, накъдето се бяха запътили. Най-неочаквано единият каза: ”Ние сме бош, бош”, познатото френско арго за немец след Първата световна война. Долових автоприсмеха в гласа му. “Немски свине” добави другият, “кошон, кошон арма.” Като че ме удариха през лицето. Поглеждаха ме внимателно, леко усмихнати, а усмивките и ясните им погледи не криеха ирония, но подсказваха някаква виновност. Може би очакваха моята реакция или искаха да разберат какво би могъл да помисли за тях един случайно срещнат на пътя човек. Приклекнал до крика, аз като че ли изпитах вина. По-скоро почувствах преди да помисля, че освен за глигани те бяха тръгнали да ловят и настроението на хората спрямо тях години след войната. Преса, радио, телевизия, писатели и драматурзи търсеха обяснение за безчовечните транспорти, за газовите камери. Времето донесе тежки психически травми на цели нации. “Една еврейска свиня”, представих се аз. “Не, не”, опитаха се да възразят и двамата смутени на свой ред. “Или всички сме свине, или трябва да повярваме, че свинщината вече е минало може би.” Може би надеждата в гласа ми беше по-убедителна отколкото убеждението в мен. Умълчахме се. Единият от ловците, по-светлият, се наведе и леко намести колелото. Заех се да затягам гайките. Сега ми вървеше по-леко. Снех крика. “Всичко е готово?” попитаха двамата – единият на френски, другият с поглед и жест на ръката. “Всичко е готово. Благодаря за компанията!” Замълчахме отново. Малко неловко, но сред мълчанието ни проникваше близост между нас, бликаше светлина. Есенният ден не я щадеше, светеше надежда, идваха онези редки мигове, мога да кажа уверено за мен, мигове на пречистване и възвисяване, които не се забравят. Мисля, че и двамата до мен не бяха далеч от това. Те тръгнаха към микробуса си. Махнаха с ръце. Махнах и аз и се качих на москвича. Потеглихме. Поздравихме се за последен път с клаксоните. А на мен не ми оставаше друго освен да се зарека, че след време ще разкажа за луксозния виенски ковчег и погребението на една баба Аника, проф. Димитър Михалчев си спомняше името й. Благодаря!
Видеозапис на изказванетоИзказване на г-н Виктор Барух на 24.01.2016 г можете да видите тук.
