Здравейте,
Вече няколко години имам честта да се явявам пред Вашата аудитория и ми е драго. Сега ще Ви прочета писмото на група български писатели, с което те се обявяват срещу Закона за защита на нацията. Датата на писмото е 8 ноември, няколко месеца, два или три, не мога точно да кажа, преди в Народното събрание да започне обсъждането на този закон. Писмото е отправено до тогавашния министър-председател Богдан Филов.
Уважаеми г-н министър,
Подписаните български писатели считаме за необходимо да се отнесем към Вас със следната молба: На 8 тoгo, така е написано, се публикуваха извлечения на министъра на вътрешните работи. От тях се вижда, че правителството е решило да внесе в Народното събрание законопроект за защита на нацията. От изявлението се разбира, че с този закон се отнемат гражданските права на едно малцинство в страната. Ние сме много зачудени, дори смутени загдето се е наложило в България да се мисли за подобен закон, когато не се чувства нацията ни да е нападната или насилена от когото и да е. Ние намираме, че такъв закон ще бъде много пакостен за нашия народ. Нашето законодателство не бива да отбележи един закон, който ще пороби една част от българските поданици и ще остави една черна страница в нашата най-нова история. Българското племе в своето историческо минало е било преследвано и унижавано. Нашите бащи живо помнеха страха на игото. Още личат у нас, както казва народният поет, „синила от бича, следи от теглото“… Нима и ние по подражание трябва да тръгнем по един опасен път и да отречем себе си като свободен и културен народ? Ние не защитаваме едно или друго малцинство; нашата цел е по-скоро да защитим доброто име на нашия народ, създадено в културния свят, и да предупредим ония, от които зависи това — да не допуснат изработването на подобен закон, да се накърни престижът на страната и завоюваните традиции на веротърпимост и човещина. В името на културата и за доброто име на България ние Ви молим да попречите да се създаде един закон, чиито печални последици ще помрачат нашето законодателство и ще оставят най-тежки спомени.
Приемете нашите най-отлични почитания.
Т. Г. Влайков, Елин Пелин, Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Константин Константинов, Младен Исаев, Д. Б. Митов, Никола Икономов, Никола Джеров, Владимир Русалиев, Илийчо Волен, Мирослав Минев, Никола Филипов, Христо Цанков-Дерижан, Минко Генов…
Тези имена, това са исторически имена според мен, трябва да се помнят. Това е тази смелост в тези тъмни години в навечерието на гласуването на Закона за защита на нацията, трябва да се запомнят и аз затова ги прочетох сега. Отговор на това писмо естествено не се получил, обаче “отговорът” се крие в това, че този закон беше приет и то с участието много активно на министър-председателя тогава Богдан Филов. И аз мога да Ви разкажа спора, стенографските дневници, как протича това първо събрание, при което е предвидено по дневния ред да се докладва законопроектът и да започнат обсъжданията. На това събрание присъства министър-председателят Богдан Филов. Председателят на събранието в момента обявява края на първата точка, с която се разрешава изнасянето на 1000 т. боб. Събранието приема. Председателят започва да чете втората точка, обаче министър-председателят взима думата и казва, че предлага като точка втора Народното събрание да приеме Закона за защита на нацията и председателстващият казва: “Господа народни представители, министър-председателят предлага да се пререди дневният ред, като точка пета стане точка втора.” И така, разбира се, Народното събрание приема и започва обсъждането на този законопроект.
Последствията са известни, разказват се спомени, аз ще избегна това.
Много си мислех да Ви разкажа нещо. Аз бях ученик по -рано от тази дата, писмото е от ноември 1940 г., но доста преди това, да речем 1934-35 г. бях ученик в 6-та Прогимназия “Константин Фотинов” на бул. “Христо Ботев”. Понякога палувахме там и понякога учителят казваше: “ Излез навън в коридора до края на часа!” Случвало се е и аз да бъда между тия. И както във всяко училище на едната от стените стоят портретите като почнете от Иван Вазов, Христо Ботев, всички тия класици, но и Тодор Влайков, Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Дора Габе, Елисавета Багряна и т.н. И наказан, подпрял съм се на стената, тихо в коридора за разлика от тичанията в междучасията, викове, блъсканици. Тихо, тихо, само се чува през вратите как учителите преподават уроците си. И сега доста години след това се виждам така наказан в тази тишина, изолиран, обиден, а и не мога да си призная, че съм виновен, и сега чувам гласовете на тия хора в такъв миг там, когато не съм ги чувал, но те са ми казвали: “Дръж се, момче! Идват тежки години.” Това исках да кажа.
Видеозапис на изказването на г-н Виктор Барух можете да видите тук.
