Здравейте,
Хубаво пяхте както винаги! Повишихте ме в длъжност, ако ще се обръщаме – доцент. Това е за нуждите на формалностите, но това, за което сме тук, не е формално и много благодаря за поканата. Има ли нужда да говорим, има ли нужда да говорим в тази аудитория, на Вас? Мисля, че нямам какво да Ви кажа. Нямам с какво да Ви информирам. С тези, с които се познаваме, се познаваме през тази, как да го наречем, тема. Понеже много пъти от сцената се обърнаха с думи за това, което ще се случва през тази година, нека да кажа, че един от първите хора, с които се запознах в качеството си на изследовател, беше г-жа Бека Лазарова. След това се срещнах с Ваня Гезенко. Когато говорим за документи и архиви, едва ли има човек, който по-последователно през всичките тези години да е сякаш превърнал се в документ – Ваня. Аплодирайте я! Не просто, защото е прочела какво пише в тези документи, а защото мисля, че това, което прави не е просто работа, а е кауза, а е мисия, чрез професионализма си, учтивостта си и последователността си да помогне не просто на всеки от многото хора, които са влезли в този архив, а и с отношението, което има. Ние не сме просто регистратори на факти. Ние четем историята и се вълнуваме. Само по този начин онова, което правим, има смисъл. Много важно, че ще се информираме! Какво като знаем на коя дата точно колко души? Нали не сме счетоводители. Не, че има нещо в счетоводството, чудесна и важна професия. Не сме регистратори. Как историята е учителка на живота? Когато се информираме или когато се вълнуваме? И доброто, и злото си има име. Няма как да знаем всяко едно име. Но си заслужава усилието отново и отново да искаме и да можем да правим разлика между доброто и злото. Заслужава си да ни пука и да не бъдем толкова всекидневни, и готови всекидневието да ни победи. Живеем в материален свят, правим материални неща, но смисълът, поради който ги правим, не е материален. Винаги има нови хора, които за пръв път ще чуят за Пепеляшка и си заслужава усилието да им разкажем за Пепеляшка така, че да се развълнуват. Не да им я докладваме. Винаги ще има нови ученици във всеки нов клас, които би трябвало да са там не за да ги попитаме колко са запомнили от урока. Трябва да помним, но причината да помним е, за да можем да мислим през това, което помним. Иначе е безполезно. Трябва да можем да кажем да, защото .. и не, защото .. .
Мисля, че онова, което ни е особено много нужно през тези дни, през тази година и през следващите години, всъщност не е точно да говорим, а да правим. Заслужава си да обърнем поглед в нашите градове, по фасадите на нашите сгради, да видим колко грозни са станали. Не заради архитектурата, а заради начина, по който сме станали безчувствени, всеки от нас, към знаците, с които те са осеяни. Не са много хората, които ги драскат, но сме много, които ги виждаме. Има пречупени кръстове със смисъла, който носят. И не ги изчистваме. Свикваме с тях. Някак си инерцията ни побеждава. И докато се обърнем, се оказваме в максимата, която знаем, че да се случат лоши сценарии, не е достатъчно лошите да правят нещо, достатъчно е добрите нищо да не правят.
Как сме добри? От дата до дата, от кампания до кампания има много дни и часове. И всеки един, там където се намира, би могъл да отдели време и да намери как да развълнува някого, да го запали чрез историята, която е наследена, такава, каквато се е случила. Няма да бъдем по-сполучливи, ако изпитаме удоволствието да кажем: “Не, не, онова, което се е случило, не е спасение, защото имаше преследване и убийства.” И няма да бъдем добри, ако кажем: “Понеже имаше спасение, нямаше такива, които преследваха” И едното, и другото съществуваше и си заслужава да можем да обърнем внимание и на едното, и другото, не само да си го спомним, за да го назовем, а за да видим какви са знаците днес. Надявам се историята никога да не се повтори, тя не се повтаря никога буквално. Но безразличието може да ни завладее.
Става дума за ценности. Ако ние продължаваме по най-различни начини да можем да развълнуваме всеки нов човек, отново и отново, млад, така че да поиска да не е безразличен, тогава ние сме пренесли ценностите си такива, каквито сме ги наследили. Когато сме здрави по този начин, класическия, има дума морал, тогава никакви зарази няма да ни разболеят наистина, няма да ни убият. Ще можем да устоим на превратностите на времето. Няма да бъдем така екзалтирани, няма да бъдем така истерични и ще можем да видим, че всъщност живеем на едно добро място. Не сме за дълго на земята, само че на нея, под слънцето има място за всички ни и можем в щафетата, в която участваме, наречена живот, да поемем онова, което си мислим, че сме наследили. Не само великите открития, не само начина, по който сме дали като нация, принос към световната история, а сътворяваме днешното, днешния ден. Трябва не да преживеем историята отново, не да преиграем по повод историята, а да можем да се вслушаме в тропота на дните и да видим всъщност, че това което правим, е нашето участие днес. Дали изтриваме грозните знаци от фасадите, дали намираме време да видим родителите си, децата си, не само когато е лесно, да ни е лесно, а когато е трудно да не губим кураж. Понякога е трудно, понякога не ни върви. Понякога не успяваме. Понякога се излагаме. Всичко това го има. Заслужава си да не губим кураж тогава, когато става трудно и да намерим желание, понеже преди всичко става дума за това. Не да кажем защо няма да стане, а да кажем защо искаме да продължим да се радваме и да видим как малките неща всъщност имат значение.
Благодаря за поканата!
Благодаря за емоцията, която съдържат тези два часа! Вече няколко години имам наистина щастието да дойда и човек като си тръгне от тук да има онова предимство да е развълнуван.
Много Ви благодаря! Нека си спомняме, правейки нещата днес!
Видеозапис на изказването на а Доц. Албена Танева, преподавател в СУ “Св.Климент Охридски”, катедра Публична администрация (28.01.2018) можете да видите тук.
