За пръв път не ми се говори. Не заради това, което току-що беше казано, а след всеки един от поканените на тази много вълнуваща трибуна, след думите на всеки един с чувството, с проникновението, с дълбоко неимитиращата емоция на деня всяка една от речите е запомняща се и като преподавател, простете ми, ако сега изпитаме всеки един от нас не защото сме запомнили, а защото сме били развълнувани, ще можем да пресъздадем казаното от всеки от говорителите – от пастора, от г-жа Посланика, от Димитър Иванов, от председателя на Регионалната организация на София, от изпратеното писмо, от госпожа Хени Лорер.
Защо започнах с това? Тук сме се събрали не за да сложим един знак, че е почетен денят. Ще има снимки, те могат да обходят социалните мрежи и да не докоснат никого. А може и да остане едно чувство и всеки един да си тръгне с въпрос, което е най-ценното. Не да бъдем информирани, а да бъдем развълнувани. Едва ли има човек на планетата, който да не е чувал за Холокоста, който не е чувал статистиката, фактите. И въпреки това, въпреки че всеки един е информиран, надявам се, има достатъчно големи групи хора, които казват, че това не е вярно, не е било, не е било точно така, не са били толкова жертвите. И не се изморяват да го повтарят. Няма памет. Откъде знаем, че историческата памет наистина съществува? Кой се грижи за паметта? Както беше започнат днешният ден, по силата на биологическите процеси никой от нас няма да остане вечно на земята. Ще се срещнем може би някъде. Тези, които разказват, тези, които интерпретират, са тези, които създават образа на паметта. Именно затова ден като днешния в памет на 27 януари, ден като нашия национален ден 10 март, посветен на същото, априлската дата посветена в Израел, всяка една държава има също така свой отделен, специфичен национален момент да си спомни и да почете. Учебниците по история, университетските зали, семействата. Тогава, когато не спираме по почтен, вълнуващ начин да се сещаме за този период. Не просто да възкликнем “Никога повече!”. Кое никога повече? Никога повече Холокост? Историята никога не се повтаря буквално. Само че показването на принципите, ако обърнем назад поглед в историята, която и да е, ще видим ужасяващо много примери как отново принципите са предизвиквани, потъпквани. Какво искам да кажа? Дори днес във всяка цивилизована държава в света ще бъдат намерени палачи, ако бъдат потърсени. Няма страна в света откакто свят светува, която се е справила с вероятността да има изверги. Нашият голям въпрос е да няма политическа система, която да има нужда от изверги. Има ли такава система, ще ги намери. Именно затова е изключително важна задача на всеки един да му пука и да не е неискрен, когато се занимава с тези въпроси. Няма нужда да се прави нещо кой знае колко голямо, въпросът е да се прави постоянно. Това не е кампания, това е процес. Това е процесът на нашия живот, всеки ден отново и отново, онова, което правим, там, където работим, там, където са нашите деца и там, където някой си казва: ”Боже, аман от тази тема, отново ли за същото?” Няма нужда да досаждаме с повтарянето на буквалното, важното е да можем да намерим пътя. Малко по малко, всеки оставил своя принос, тези норми са станали част от конституциите още в средата на XIX век, хората са възпитавани по този начин. И изведнъж цивилизованият XX век стига до тази катастрофа. Отново и отново, всеки път, всяка година, във всяка епоха тези въпроси трябва да ни вълнуват. Винаги може да се обърне по неочакван начин, винаги може да има някой, може би защото е объркан, защото е лош и усърден същевременно да размътва представите на другите. Отново има деца, които за пръв път ще чуят за Пепеляшка, заслужава си да разкажем Пепеляшка по вълнуващ начин. Отново и отново ще има хора, които за пръв път трябва да се сблъскат с тази тема. Именно затова не трябва да ни омръзва да я разказваме.
И така, както казах, тук влязох за пръв път, когато бях на пет. И съм много развълнувана да говоря точно пред тази аудитория днес в неделната утрин. Още един момент от детството – когато бях на 12, бях сигурна, че повече никога няма да има война. Тогава прочетох “Млада гвардия” и ми се струваше, че е толкова очевидно абсурдът да се причинява от едни хора на други хора. “Млада гвардия”, романът започва с това как Втората световна война съсипва ваканцията на едни гимназисти. В гимназиална възраст хората се влюбват, имат планове къде ще отидат и изведнъж дневният ред на живота им се променя от нещо, за което те нямат никаква вина.
Уважаеми приятели, наша работа е отново и отново да ни пука за другите. И не за големите въпроси, а за мъничките, всекидневните. Да сложим точния етикет на случилото се. Има лоши, има и добри. Не можем да променим историята. Обаче наша работа е да я проумеем и да я почувстваме и да направим нужното там, където сме, това, което правим да достигне до другите, не дидактично, а емоционално. Така разбирам, това работя, преподавател съм в университета, имаме такива курсове. Не е вярно, че студентите днес, новите първокурсници са родени 1996 г., не е вярно, че не им пука. Ако имаме как да разкажем, абсолютно всеки един ще бъде развълнуван. Затова си заслужава да разказваме.
Изключително много Ви благодаря за поканата! Нека да бъдем отново и отново заедно! За пръв път има наистина всички знаци, че и в учебниците по история, дай Боже, да се промени. Но не само защото е написано. Преди учебника, учителят трябва също да го почувства. Нека не се присмиваме на хората! Нека не ги обиждаме! Тогава, когато някой греши нещо, както пише в книгите, съветващи как да бъдем добри родители, да не казваме “Ти си лошо дете”, а да казваме “Това, което направи, е лошо”. Дори тогава, когато критикуваме някого, да го критикуваме, уважавайки го, дори най-лошия. По този начин, според мен, съхраняваме принципите. Много имаме нужда мъничко да снижим истеричните нотки в нашето всекидневие. Всеки път, когато правя избора дали ще обидя някого или по почтен начин ще му обърна внимание. И тогава, когато искам да го похваля, няма да пропусна това, създаваме мъничко добро. Въобразявам си, че това има смисъл. Надявам се, че независимо от студа и леда навън, има нещо хубаво в бялото. Всеки един е стигнал с цялото желание тук и ще си тръгнем с най-топлото чувство, защото сме споделили чувството, спомнили сме си, не защото сме забравили. А в съпреживяването има голяма енергия. Ще имаме силата до следващия път.
Много Ви благодаря!
Видеозапис на изказването на доц. Албена Танева, преподавател в СУ “Св.Климент Охридски”, катедра Публична администрация можете да видите тук.
