Уважаеми г-н Председател,
Уважаеми дами и господа европарламентаристи,
Уважаеми официални гости,
Уважаеми дами и господа,
Бих искал да започна с няколко думи за значението на образованието. Аз вярвам в силата да образоваш. Образованието е ключово за промяната на мисленето, разбиранията и решенията, които човек взема. Образованието не позволява историческите факти да бъдат игнорирани или забравени. Последната кампания на Европейска коалиция за Израел, свързана с разясняването на историческите и юридическите права на Държавата Израел и ефектът, който филмът „Дайте шанс на мира” произведе, са добър пример за това колко много може да бъде постигнато, когато има образование.
Когато започваме живота си, всички ние започваме от нулата, ние нямаме нито мъдрост, нито сила, нито знания. Животът обаче е твърде кратък и в повечето случаи човекът дори няма време да придобие нужната мъдрост. Докато помъдреем, вече трябва да си тръгваме от този свят. Затова и най-важното заключение на живота е, че никой не може да придобие мъдростта, от която се нуждае само чрез личен опит. Ние трябва да придобием липсващата ни мъдрост и разбиране от опита на другите хора, живели преди нас. Така ние можем да получим знания и мъдрост, които не трябва да преживяваме и изстрадваме на свой гръб.
И тук е ролята на образованието и на ползата, която ние всички можем да получим от него. Познаването на фактите, на историята и на натрупаното знание са безценни. И именно това е целта на образованието – да запази паметта от миналото, да я предаде на тези, които ще се родят по-късно, да научи и да предпази. Миналото е важно и без да го познаваме, ние няма да можем да създадем бъдещето, което сме били призовани да създадем. Като човек, който е живял част от живота си под комунистическата система аз знам, че тези, които изопачават или представят погрешно историческите факти, могат да заблуждават и да контролират живота на хората.
Именно поради това да съхраним фактите такива, каквито са и да предадем паметта и мъдростта от предишните поколения на следващите поколения трябва да бъде основен приоритет за всяко едно поколение. За първи път ние в България се включихме в работата на Европейска коалиция за Израел през 2007 година. През 2008 година стартирахме национална кампания по отбелязване на Международния ден в памет на жертвите и оцелелите от Холокоста, в която участваха 216 църкви. През 2009 година в отбелязването на 27 януари участваха 431 църкви от цяла България. През 2010 и 2011 година имахме над 300 църкви, които продължиха да отбелязват Международния възпоменателен ден на Холокоста и днес можем да кажем, че в някакъв смисъл инициативата „Да се поучим от историята” вече е станала част от живота на много църкви в България.
Знанието е оръжие, защото дава аргументи, които не могат да бъдат лесно опровергани. Ние трябва да се молим за Ерусалим и Израел и ние трябва да продължаваме да образоваме хората за мястото и ролята на народа на Израел. Често обаче в усилията си да образоваме, ние се озоваваме пред проблем. В крайна сметка винаги се оказва, че не е достатъчно да образоваме за Израел. С други думи, когато става дума за Израел и еврейския народ, изглежда сякаш хората не желаят да се образоват. Образованието е важно, образованието е нужно, но какво може да се направи, когато хората чуват, виждат и пак не искат да приемат истината? Ако ужасите на Холокоста не могат да изцерят човечеството от антисемитизма, то нима има нещо друго, което би могло да го стори? С други думи, ако светът не е в състояние да се поучи от кошмарите на Аушвиц, той поучаем ли е изобщо? Защото въпреки всички очевидни доказателства, въпреки историческите факти навсякъде днес по света антисемитизмът отново расте. Разбира се това не е някакъв нов феномен; това е поредното повторение на един много древен проблем. Ние, хората, не искаме да се поучим от нашето минало. Сякаш нарочно пренебрегваме уроците от историята. От гледна точка на философията това, което хората продължаваме да правим един с друг, е лишено от всякакъв смисъл. Всичко това ни кара да си зададем въпроса: Дали всъщност основната теза не е погрешна? Нима това да образоваме може да бъде достатъчно? Образованието трябва да продължи, но не е достатъчно. Освен да образоваме, ние трябва и да действаме.
Ще ви цитирам думите на един от оцелелите от Холокоста, който казва: „Ако през 1945 година ми бяха казали, че ще дойде ден, в който отново ще трябва да се води битка за това да се знае какво се е случило в концентрационните лагери, никога нямаше да му повярвам. Някога ние толкова наивно повярвахме, че в историята на човечеството се е случило нещо, което ще промени завинаги хората. Че след Аушвиц ще има определени неща, които никога вече няма да бъде възможно да се повторят. Но това не се случи. Днес един след друг ние, които бяхме очевидци, си отиваме, а хората, които мразят, продължават да бъдат тук.” Има ли тогава някаква гаранция, има ли ризница, която можем да облечем, така че да бъдем защитени от това историята да не се преиначава и миналото да не се повтаря? Аз вярвам, че единствената такава защита е да се застъпваме за евреите.
Дами и господа, кръвта на шест милиона невинни хора е завинаги жигосана върху името на Европа. От другата страна са 49 000 спасени човешки живота – българските евреи. Спасяването на българските евреи не се е случило от само себе си, но поради това, че е имало хора, които са действали. Те не само са говорили, но са защитавали евреите и са се противопоставили на това, което се е случвало. На 17 март тогавашния под-председател на Народното събрание, Димитър Пешев връчва на министър-председателя протестно изложение срещу изселването на българските евреи, подписано от 43 български депутати. В изявлението се казва: „Експулсирането на българските евреи ще опетни репутацията и мястото на България сред другите народи.” За тази си постъпка Димитър Пешев е свален от поста на под-председател на Народното събрание. През същата 1943 година Българският писателски съюз излиза с протестно писмо, в което се казва: „Съвестта на българската нация е поставена на карта. Ако позволим това да се случи, ние никога няма да можем да изчистим това грозно петно от нашата национална гордост”. Думите на тези хора свидетелстват, че те са съзнавали, че ако стоят и мълчат, те ще станат съучастници на престъпление, което не бива да бъде извършвано. Ето защо те решават, че ще говорят и ще действат.
Спасяването на българските евреи успява поради хората, които отказват да участват в най-лошия от всички видове грехове – този на безразличието. Едно от най-страшните неща, случили се по времето на Втората световна война, е безразличието на народите. Как е било възможно шест милиона души да викат за помощ и никой да не ги чуе? Защо бяха толкова малко народите, които се изправиха да защитят и спасят своите евреи? Писателят Ели Визел говори за Лицето на наблюдателя. Тълпите безразлични наблюдатели, които стоят, гледат и не правят нищо, за да помогнат и спрат неправдата. Така че както някога, така и днес, това е врагът, който трябва да бъде победен. Ние трябва да бъдем въвлечени. Важно е да участваш, нужно е да говориш, трябва да защитиш и да постъпиш правилно. Поколението българи, за което стана дума, защитиха българските евреи, защото си зададоха единствения правилен въпрос. Те си казаха: Ако не аз, то кой? И ако не сега, то кога? Много би ми се искало да мога да ви кажа, че войната срещу безразличието може да бъде веднъж и завинаги спечелена, но това няма да бъде вярно. Това ще бъде една вечна битка, която ще се води във всяко поколение. Битката срещу пасивността и битката за това да се застъпваме за евреите. Затова нека продължаваме да се молим, да продължаваме да образоваме, но също така да бъдем екипирани и подготвени да действаме и защитаваме.
Дами и господа, благодаря ви за вниманието.
