Изказване на Проф. Албена Танева, преподавател в Софийския Университет, Катедра публична администрация.27.01.2019

Изказване на доц. Албена Танева, преподавател в Софийския университет, катедра “Публична администрация”. 27.01.2019 г.

Здравейте,

Поласкана съм от възможността да бъда тук!

Изказване на доц. Албена Танева, преподавател в Софийския Университет, Катедра публична администрация.
Доц. Албена Танева, преподавател в Софийския Университет, Катедра публична администрация.

Много специален ден е този и е хубаво, че се повтаря, че има ритъм в годините, за да има повод не само който иска, а и който не се е сетил, някаква дума да прозвучи. Аз не знам в какво свое качество съм тук, но това, което правя през целия си живот и много харесвам, и си въобразявам, че има смисъл, надявам се, че не само си въобразявам, е да преподавам в университет. Когато човек преподава в университет остава завинаги на една възраст и е нещо средно между най-различни титли, така че може да е професор, може да е тъкмо започващ, но това, което прави, е да казва нещо на другите. Не да казва от позицията на ултимативната истина, макар да боравим с истини. Не е достатъчно да съобщим, неслучайно и думата се казва преподавател. Разказваме нещо на другите, гледаме ги, по някакъв начин прилича на театър. Преподаването не е кино, макар да има дистанционно обучение и то да прилича по някакъв начин на кино, но в аудиторията този, който говори, изнася моноспектакъл. Пише си сценария, режисира го и го изнася. Не е метафора, това е начинът буквално, по който се случва. Защото няма да се е получило, ако след едно учебно занятие, който си тръгва, няма въпрос. Не да вдигне ръка и да Ви попита. Въпрос вътре в себе си, ако не иска да помисли след това или да научи нещо. Работата на преподавателя е да създава въпроси, да създава любопитство, да създава чувство. Денят е освобождаването на Аушвиц като дата, която е превърната от 2005 в Междунар ден за възпоменание на жертвите на Холокоста, но ако се замислим 2005 г. колко е далеч от 1945 г., е един повод за размишление. Не е ли доста времето, което е взело на всички да осъзнаят колко много всяко следващо поколение дължи на миналото? И струва ми се, че памет по някакъв начин не съществува. Не защото не сме информирани, не само, защото има хора, които не са чували за Холокоста. Как стои въпросът за тези, които са чували и имат друго размишление по повод това, което са чули? Това е реалност, с която се налага да се съобразим. Дума срещу дума. Живеем в епоха, в която абсолютно всяко устойчиво нещо, в което вярваме, трябва да доказваме отново и отново.

Има една полска комедия, казва се “Сексмисия”. Независимо, че е такава думата, този филм се появи 80-те години, все още беше социализмът. Помня как бях в кино “Урвич”, едно такова малко, загубено кино, гледах филма и не вярвах, че е минал цензурата. Той беше една метафора за това какво представлява тоталитарното общество, разказан по смешен начин. Във филма спекулираха с идеята, че може вече да се замразяват хора и технологиите са достигнали там. Двама доброволци ги замразяват, след това се случва конфликт ядрен или нещо си и когато ги размразяват, те си вадят цигарата, която са оставили да запушат и в това време влиза една много красива, млада, по всички стандарти на красотата и ги полива с пяна, защото пушат. Малко по малко осъзнават, че се намират в един много странен свят, в който има само жени и идеята, около която съществува това общество е, че мъжете никога не са съществували, а те двамата са мъже. И трябва да докажат с факта, че те съществуват, вероятно доказва, че мъжете ги е имало. В това общество се възпроизвеждат по изкуствен начин, има царица майка и всички други живеят по някакъв начин под земята, отгоре е имало ядрен конфликт, атмосферата е била отровена. И те се опитват с рационални аргументи да убедят една аудитория от учени, че мъже е имало. След като даваха различни аргументи и приведоха себе си като факт, което се интерпретираше като идеологическа диверсия може би, тогава, понеже филмът е полски, те възкликнаха: “Добре де, ами Коперник?!” Тогава една госпожа стана и каза: “Коперник е била жена!” Тогава разбраха, че трябва да бягат. Гледайте филма, намира се много лесно по съвременния начин както намираме филми да гледаме. За да не Ви разваля гледането, няма да Ви кажа как се развива. Филмът е комедия и е жизнеутвърждаващ. Но метафората “Коперник е била жена”, освен че е смешна, в контекста на този филм е смразяваща.

Дума срещу дума. Как доказваме с рационални аргументи, че онова, което се е случило, се е случило на някой, който има предразсъдък, ако има промито съзнание и е добър човек, юноша, който стои пред интернет и е любознателен всъщност? В интернет е дума до дума, сайт до сайт, истински и неистински. И всички са интересни. В какво вярваме сами понякога не разбираме. И не винаги сме умни и зрели, понякога сме наивни. Даже без да разбираме вярваме, че има игра “Син кит”, целият свят обикаля отново и отново, а това не е истина, няма такава игра. Няма игра, която е създадена, която предизвиква юношите да се самоубиват. А това е толкова убедително направено, може би да създава интернет трафик, че периодично в различни места на света се създава психоза, все пак всички бихме се уплашили, всички имаме млади хора, юноши около себе си, да не би да станат жертва на някакви внушения. Истина до истина, истина до неистина е навсякъде около нас. Ние сме първите поколения, които живеем с това, нова реалност. И ние нямаме истински ефективни начини да разкажем. Забраната никога не е ефективна. По-бавно, но по-трайно е да направим така, че някой да не поиска да вярва в глупости. Големият философ Монтескьо казва в неговите модели на държавно управление, че на всяка форма на управление има принцип, който най-много ѝ съотвества, т.е. по какъв начин даденото общество вярва в нещо. Той казва, че на демокрацията съответства принципът на добродетелта, на монархията в неговата концепция — честта, а на тиранията — страха. За да може да има тирания, другите трябва да ги е страх. За радост пак в неговата концепция има начин, по който това е променимо. За съжаление и доброто е променимо, но това, което противодейства на страха, е добродетелта. Няма добра или лоша мисъл, самата мисъл “Не може ли по друг начин?” означава, че някой вече няма да е скован от страх и ще направи нещо. Значи дума срещу дума не е толкова невъзможно действие, за да постигнем друг резултат. Да отправяме думи, отново и отново, и тези думи не трябва да бъдат само сред съмишленици.

Пет години спорих с един близък, който каза, че няма да влезе да води дискусия, ако там има антисемити. Беше обявил определени личности от публичното пространство, че са антисемити, които се изявяват като експерти по тази тема и няма да отиде да говори. Как да променим нещо, ако не говорим? Диалогът не е размяна на монолози, ние трябва да приемем предизвикателството и да говорим не само сред съмишленици, да намерим как да говорим с хора, които може би вярват, че това, което си мислят, е добро. Дори цялата тази невероятна история с този Луковмарш заслужава да я премислим през начина, по който най-различни младежи отиват там, смятайки, че почитат герой, не антисемит, даже мнозина от тях смятат, че той е набеден. Но той е национален герой, генерал от армията, герой от войните, и убит от терористична група извън правилата, т.е. той е жертва. Те казват, че тези, които искат да спрат този марш, са манипулирани от прокомунистически идеи, защото той е убит от комунисти. Голяма каша е. Мисля, че някой много хитро използва обърканите чувства и бих казала и невежество на участващите, но в крайна сметка това е една малка топка, която нараства лавинообразно. Миналата година имаше представители на този Луковмарш от много страни. Той изведнъж, от каквото и да е тръгнал, придоби нова идентичност, той вече манифестира ценности, които обслужват някакви дейци, които водят в друга посока. Каква е тази улица и че тя е улица без изход, е много трудно да се обясни просто с рационални аргументи. Трябва да се борим, трябва отново и отново всеки ден, не само, когато има дата, повод, годишнина, а всеки по всякакъв начин в своята среда да намери начин да трогне. От години всеки път, когато имам възможност да говоря по тази и не само по тази тема, напомням, че целта ни не е да информираме. Целта е да спечелим чувството по повод това, което говорим, и мисълта разбира се.

В доосвобожденска България от 1878 г. век и половина преди това е имало процес на възраждане. От средата на XVIII в. нататък, ако броим както учим в училище, че 1762 г. Паисий Хилендарски, че това е някакъв знак, не че има залп хайде сега да се възраждаме, но има подем. Богатите хора не са чорбаджии изедници, те изпращат своите деца да учат, строят читалища. Помислете си, читалището е уникална институция, и най-малкото място, което днес можем да кажем е загубено. Животът и в най микроскопичния космос, и в грамадния свят, минава през нашите лични чувства. Ние имаме нужда да се зарадваме, да потанцуваме, да четем книги. Читалището е средище, в което нашият дух може да съпреживява отново и отново. Читалището е институция с много дълга традиция. В центровете на всички градове има храмове на религиите, ние имаме душа, имаме нужда да останем насаме със себе си, с някакви мисли във всички епохи. Възраждането означава подем на духа. Възраждането е този имунитет на едно общество, който ще му помогне да оцелее, когато има епидемия от зараза на омраза и на всякакви предразсъдъци.

Моето лично обяснение за случилото се в България в периода на 30-те години е, че е било изключително важно, че за една голяма част от обществото, никога не е всички, общосподелената ценност е да бъдат свестни хора. Почтеността е много важно качество и затова сега съм особено притеснена, защото това, с което излязохме от 1989 г., е разпаднало се общество. Да оставим идеологиите и техните големи лозунги, но начинът, по който всеки за себе си. Материалното не възникна днес, мечтата по материалното има доста дълга традиция, може би дефицитите на соца както го наричаме, дълга тема. Но така или иначе някак се настани помежду ни стремежът към материалното охолство като самоцел. Хубаво е да имаме материално удобство, но това ли ни дава тежестта? Объркахме се. Има една истерия по изключително много начини във всекидневието, която намира своя сюжет. Надявам се някога да научим защо онзи младеж с камъните е застанал посред бял ден и не е въпросът дали е през деня или нощта, защо е предприел тази дързост, понеже няма как да не знае, че има камери. Той не се крие от камерите. Това е демонстрация. И тази демонстрация казва нещо някому.

Отдавна трябва да не останем само с думите. Има нужда да си подредим отново ценностите и да съшием онова, в което се е разпаднало обществото ни, да започва стане отново себе си. То също има как от мъничка ядчица да започва да стане нещо голямо. Обратимо е. За да се случи, обаче, след думите трябва действие. Трябва да изчистим нашите улици. На 10-ти март в целия градски транспорт имаше “Честит 10-ти март, годишнина от спасяването на българските евреи”, но в подлеза на Окръжна болница има много голяма свастика от много отдавна, не само една, брандиран е в свастики през футболните хулигани, но те стоят от много повече от една година. Нямаме как един по един да ги изчистим, просто трябва да разберем факта, че нещо се е случило и да започнем да се държим спрямо тази ситуация. Убедена съм, че по-добрите хора са повече от обърканите, да не ги квалифицираме като лоши. Но видимостта на лошото, когато то остане, започва да доминира над другото, не трябва да свикваме с него. Права беше София да напомни – първо има думи, първо има знаци, после има действия. Злото не се случва никога изведнъж като крайна трагедия.

И последно, винаги във всяка страна, и в миналото, и настоящето, ако ни потрябват палачи, ще ги намерим. И днес, и в Париж, и в Ню Йорк, и във всяка точка на света поиска ли една система да намери палачи, ще ги намери. Въпросът е да отстояваме не само ценностите си, а и правилата, и организацията на нашите държави и общества да бъде такава, че те никога да нямат нужда от палачи.

Нека да бъде денят хубав за всички и нека да можем в малките радости да намерим сила и за по-големи дела! Всичко хубаво!

Видеозапис на изказването на доц. Албена Танева, преподавател в Софийския Университет, катедра “Публична администрация” можете да видите тук