Изказване на проф. Хени Лорер в християнски център "Победа" през 2016 г.

Изказване на проф. Хени Лорер 2016 г.

Вече няколко години имам в един ден от годината усещането, че когато съм сред вас, съм сред единомишленици; хора, които мислят като мен и страдат като мен на този скръбен ден. Аз съм от хората, които са на пределна възраст, но това не е голям недостатък, защото ние на пределната възраст имаме много спомени. С вас искам да споделя моите спомени от времето, когато бяхме потърпевши от Закона за защита на нацията. Бих искала да споделя, макар да съм далеч от това, което историята познава, от “Дневника на Ане Франк”, моите спомени запечатани в скромния ми дневник и как в обичания от мен град Казанлък усетихме, преживяхме тежките удари, които ни бяха нанесени от приложението на този закон. Съобразно него приютихме в нашия дом еврейски семейства, изселени от София, създадохме им условия на живот, с което да се облекчи болката от раздялата със собствения им дом в София, да станат равностойни членове на нашето семейство.

Това идилично решение, обаче, продължи едва две седмици, тъй като един ден баща ми се прибра вкъщи с клюмнала глава, отчаян поглед и ни съобщи, че в срок от 48 часа ние от Казанлък, както и веднъж изселените сънародници от София, трябва да напуснем града. Казанлък беше силно военизиран град. Разрешаваше ни се да носим много ограничен по обем и тегло багаж. В дневника си съм записала, че благодарение на мъдростта, с която се отличаваше моята майка, не настъпи видима паника, а се наложи рационално отношение към факта, от който нямаше как да се избяга и да се планира спазването на всички наредби от Комисарството по еврейските въпроси, ръководено от мракобесния директор Александър Белев.

Чета в своя дневник какво съм записала: “Една торба, пълна с мъка, притисна душата ми. Още повече тя натежа, когато пратениците на властта дойдоха и запечатаха нашата входна врата с горещ червен восък, който ми подейства изключително подтискащо, като че ли този печат беше жигосал директно сърцето ми. Допълнително осъзнах, че на запечатаната врата няма повече да се обажда камбанката, която имахме на вратата закачена и която сигнализираше, когато влизаха при нас гости – близки, роднини, съседи, приятели; че вече няма да предизвестява това, а предизвести края на моето детство. Бях на тринадесет години.

На другата сутрин, натоварени на теглената от едно дребно конче каруца на един приятел на баща ми, бай Иван, натоварихме багажа и се запътихме към казанлъшката гара. Минавайки по улицата, която водеше към гарата и на която се намираше единственото кино в града, видях голям афиш за филм, който се прожектираше по това време. Заглавието му беше “ Бунт на съвестта”. Четейки този надпис над афиша, съм написала в дневника си: “Дали съвестта на тези, които ни причиняват толкова мъка, имат друга съвест, която да им предизвика един бунт от скрупули, съзнавайки какво вършат”. Нямаше отговор. По целия път от къщи към гарата паралелно с каруцата ни съпровождаха верните приятели българи, съседи, които носеха малкия вързоп с храна и вода, която да ни поддържа по пътя към неизвестността.

Подготвените за тръгване товарни вагони ни очакваха. За последен път се обърнах назад и не видях нищо друго освен разрушените мостове, по които вече не можехме да минем обратно. Аз обичам мостовете, които са не само път над някой сух, дълбок дол или буйна, пълноводна река, а се приемат и като метафора за връзка между хората. Добре е да има мостове, като този на влюбените, мостове на връзка. Необходимо е да се изграждат духовни мостове, чиято извисена цел е установяването на контакти между хората, а не да ги разделят. Хора, които са различни по раса, религия, социален статус, в името на общи хуманни цели, за утвърждаването на човешки права, за уважение и търпимост към различието в духа на толерантността.

Много хуманисти са описали алегоричния смисъл на моста. Един известен мъдрец, който е бил равин, раби Нахман казва: “Целият живот е един много тесен мост, по който всеки, иска или не, трябва да премине. Опасността да паднеш от моста съществува. Ако се поддадеш на лукави изкушения, можеш да се свлечеш в бездната. Но направените добрини са като изградени мостове, свързващи нуждаещите се с техните благодетели. Трябва да се поддържа онзи мост, който поддържа възходяща посока, за да стигне до Бога и Неговите дела”.

Иво Андрич, носител на Нобелова награда за литература, придава на моста одухотвореност като казва, че в това съоръжение всичко, което се случва се запазва като каменна памет.

Десетте Божи заповеди са универсален духовен кодекс; мощен, всеобщ духовен мост. Силата, с която е заредено тяхното съдържание, им определя безграничното значение и задължение на хората на земята да се подчиняват на един общ морал.

Холокостът като явление е едно сатанинско творение, защото в този период се създадоха такива античовешки действия като Кристалната нощ, когато се горяха прекрасни книги от знаменити писатели евреи, а милиони хора се превръщаха в пепел и дим в крематориумите на Аушвиц и другите концентрационни лагери. Затова бих искала да завърша с един цитат от Исак Нютон: “Човечеството е по-склонно да изгражда стени, които отделят един от друг хората. Вместо това трябва да се съграждат мостове, чрез които да се постигне велика хуманна цел, доброжелателни връзки между човеците. Трябва да има мостове, които да се побратимят с дъгата, за да се достигне до вселенските висоти, да преминат по него и да се приближат до Всевишния.” Но на света има една единствена стена, която не разделя, а обединява. Това е Стената на плача, останала като назидание към варварите, които унищожиха един свещен храм и пред която се молят и отправят молби, всякакви хора, които посещават тази невероятна стена, за да се молят за всички неща, които са се случвали в дългата история на еврейския народ и особено за душите на хората, загинали по време на Холокоста.

Благодаря за вниманието!

Видеозапис на изказването проф. Хени Лорер можете да видите тук.