Мисля, че ще приемете спокойно и с разбиране вълнението, с което съм пред Вас. Защото реших, че за да се представи събитието, което днес трябва да бъде отбелязано, може би от моя страна ще бъде по-разумно да го представя през очите на няколко души, велики евреи, които са разбрали онова, което всички знаем за чудовищните прояви на антисемитизъм.
Ще започна с Алберт Айнщайн. Всички знаем, че Алберт Айнщайн е Нобелов лауреат, който е авторът на т.нар. Закон за общата относителност. И сега, това, което той е казал за характеристиката на расизма се състои в следното:
“Злите сили, злобата нарича светлината мрак, любовта нарича омраза, висшето, което се изправя пред хората, го счита за низко, чистото го считат за мръсно. Те обичат това, което всички останали мразят. Те не обичат скромните, състрадателните, само онези, които не са самоотвержени и мразят молитвите и праведния сън, песента при събуждането, не обичат отстояването на достойнството на личността.”
Вие знаете сигурно, че освен голям учен, гений, Айнщайн е обичал много музиката, той е бил отличен цигулар и не по-малко добър пианист. Аз се вгледах в едно пиано и видях, че то се състои от бели и черни клавиши и до тези клавиши се докосват ръце на гениални изпълнители, много от които евреи, чиито ръце могат да бъдат с бяла кожа, могат да бъдат с черна кожа или жълта такава, но музиката, която изтръгват от този инструмент, която е написана от невероятно високо талантливи композитори, винаги звучи хармонично. Защо правя тази аналогия? Защото расизмът заклеймява другостта, черните са черни, белите са бели, жълтите са жълти. Това ми дава основание да смятам, че Айнщайн е бил човекът, който е достигнал до хармонията, бидейки такъв не само защото е велик учен, той се докосва и до Бога. Има много данни, че той е твърдял, че независимо, че обича точната наука, той не може да отрече съществуването на Бога. Гледайки Вселената, която е подредена в един невероятно строен вид, той си задава въпроса кой би могъл да създаде това освен Бог. Така че в негово лице виждаме един голям учен, един голям талант и един човек, който почита правдата и не отрича съществуването на Бога. Към всичко това бих искала да добавя, че Айнщайн е докладвал пред Нобеловия комитет своята Обща теория на относителността. За нея той казва: ”Тя е колкото физика, толкова и светла метафора за това какво представлява човекът. Там има взаимоотношения между енергията, масата и светлината.” Той счита, че енергията – това е безплътно нещо, което е Бога, масата – това са хората, които имат своето тяло и онова, което огрява тази чудесна композиция, е светлината, която даже във формулата е повдигната на квадрат.
Друг човек, на когото аз отдадох почит във връзка с този изключително вълнуващ ден, е големият писател от немски произход Томас Ман. Той успява да емигрира от Европа, за да може да се спаси от набезите на Холокоста, заминава за Съединените Щати и става говорител на BBC. В тези негови речи до такава степен силно личи отрицанието на нацистките закони, че хората са му ръкопляскали и са били изключително трогнати. Една от основните му мисли е: “ Нима това са хора? Това са чудовища. Чудовища, които като хищници, се насочват към своите жертви, отнемат живота им, преди това отнемайки достойнството им.”
Смятам, че тук е мястото да кажа това, което вече беше посочено в този хубав материал, който прочете нашият млад колега, за Ели Визел. Той е третият евреин, който аз реших, че трябва да спомена в моя разказ в Деня на Холокоста. Ели Визел е оцелял от Холокоста, както вече казаха, и в тази книга, за която стана дума, “Нощта”, той има една част, в която се казва: “Трябва да помним”. Той е авторът на необходимостта да се запази паметта.
Всички знаем, че в религиозната философия има грешка и прошка, но искам да се присъединя към моето собствено недоумение – има ли прошка за греховете? Едва ли.
Но той иска да се обърне към хората със следния текст: “Камбаната никога не дава фалшиви звуци, камбаната се чува при радост, при мъка, при веселие, при тъга, но тя винаги е точна, никога не излъчва фалшиви мелодии.”
След като всичко това можах да кажа пред вас, усещам, че сълза се стича от окото ми към сърцето ми и се присъединява към реката, която е пълна със сълзи от всички, които са загинали и тези, които са оцеляли, върви направо към Ерусалим. Тя се влива къде? В Стената на плача, за да чуят хората, че това се е случило през 20ти век.
Благодаря за вниманието!
