Сега, през 2013–та, точно след седемдесет години, ще се опитам да разкажа някои мои възпоменания. Казвам точно, тъй като първо се появява онова от нощта на 28 август 1943 година – Голяма Богородица според тогавашния календар. Ако трябва да бъде педантично точен, установявам, че до съвсем кръглите седемдесет, не достигат седем месеца.
Тази моя скрупольозност спрямо времето навярно е повлияна от удивителната точност и вярност, с които се връщат образите, гласовете, постъпките на хората, мътните жълтеникави кръгове около два газени фенера – единият до нозете на лагерния пазач, другият – до главата на техническия ръководител на обекта, който чете имена от белия лист пред очите му. „Обектът“, според документите на Пловдивския държавен архив е „ Корекция на река Въча при село Куртово Конаре“. Тук реката се разлива и наводнява селската земя.
Нощ е. Топла нощ над лагерните бараки, над притихналото в тъмнината близко село. Дали не ми се счува вече кукуригането на първия петел?
В тъмното просветва огънчето от цигарата на пазача. Той пуши мълчаливо, облегнат върху входната рамка на стаичката му. Неговият фенер осветлява и една пушка, и тя подпряна на същата рамка. Според Антон Павлович Чехов, ако в първо действие на пиесата има пушка, до края на представлението тя непременно трябва да гръмне. Вярна на Чеховата драматургична идея и пушката на пазача ще гръмне, но засега тя изчаква техническият ръководител да изчете имената. Имената на петимата млади мъже, изправени пред началството, за каквото техническият се имаше.
През изтеклите седем десетилетия тази картина неведнъж се връщаше в мен. Опитвам се да надникна и в душите на другите от онази нощ – живи или покойници вече, и на още двама други, които ще се появят по-късно. Единият , още непознат ми труженик от селото, който в онзи късен или ранен час навярно е спял спокойно, след благодатен труд през деня. Другият – полицаят, който, оказа се , че през тази нощ ни е очаквал буден в селския полицейски участък.
Защо са добри? Защо са лоши хората? Сами ли са избрали ролите си в живота, или някой им ги е наложил? Как да преценя като неупълномощен от никого съдник след толкова десетилетия?
Но сега ние сме изправени пред лагерните бараки, стреснати и още сънени, изхвърлени от наровете от среднощното пронизващо свистене на началническата свирка. Почти голи, както бяхме легнали в топлата нощ. Аз все още не мога да осъзная защо съм тук. Замаян катo след кошмарен сън. Може би съм го имал? Завръщайки се предпазливо в лагера преди още да е паднала нощта, двамата с моя другар по бягство, бяхме посрещнати от няколко лагерници. Те ни обрисуваха жестоката картина на случилото се през деня. На внезапна проверка в лагера пристигнал Пловдивският околийски управител. Бяхме на негово подчинение. Лагерниците набързо били строени, околийският се изправил пред тях и им съобщил, че цар Борис Трети е починал. Оглеждал свирепо строените, сякаш между тях търсел виновници за смъртта на монарха. Като не ги открил, погледът му се смекчил.
Тогава едно от момчетата се окуражило и излязло пред него. Знаехме го всички. То не можеше да работи и ние „изкарвахме“, както се казваше и неговата дневна трудова норма. Ходеше мъчително, тежеше му огромна херния. Изглежда, че момчето тъкмо в този ден разчитало на някакво съчувствие и се опитало да обясни на високото началство страданието си и да помоли да го освободи. Дори се наканило да си свали панталоните, за да го увери, че не е в състояние да работи. Иска, но не можеше…
– Тогава умри, бе! Царят умря, та ти ли ?! – разярил се отново управителят и вдигнал ръка да го удари.
Наистина цар Борис Трети беше починал предния ден. Ние с моя събеглец чухме в Пловдив официалното съобщение за неговата смърт. Прочете го по радиото тогавашният министър-председател Богдан Филов. А на проверката в лагера, като извикали нашите имена и никой не отвърнал „тук“, разгневеният околийски поискал от техническия доклад с имената на бегълците.
Обвиненият в разхайтеност и обруган наш технически ръководител нямаше да ни прости. И аз вече си спомних защо съм тук.
Аз съм тук, тъй като преди три месеца, през май на същата тази 1943-та, в нашия дом на софийската улица „Софроний“ пристигна съобщение – заповед в срок от три дни задължително да напуснем столицата, да вземем влака, който тръгва на тази и тази дата в този и този час за град Пазарджик. Такава заповед по същото време получиха обитателите на всички еврейски жилища (те бяха обозначени с картонен надпис „еврейско жилище“). В тях живееха 25 000 софийски евреи в различни райони на града, но предимно в квартал “Юч бунар“. На всички бе заповядано до три дни да изчезнат от София. Имаха право да вземат по 20 килограма багаж на човек. Не оставиха време за последна среща с близки и роднини. Помня обаче семейства, които преди всичко отидоха до софийските еврейски гробища, за да се простят със своите покойници. И до ден днешен не мога да си обясня защо тази картина на раздяла с мъртвите близки остана дълбоко незаличима в мен. Аз си спомням, че в края на XV век, когато католическите крале Изабела и Фернандо изгонват евреите от Испания, нещастниците са отивали да се сбогуват със своите мъртви. Аз не отидох на гробищата. Живеех с майка ми, баща ми беше починал преди седем години, гробът му бе в родния му Кюстендил и в тези заповядани три дни нямаше как да отида там. Беше невъзможно, защото се налагаше да търся разрешение за пътуване извън София. Не отидох и на софийските гробища, но видях семейство, което се бе върнало от прощална среща там. Майка, син и дъщеря. Върнаха се успокоени, с ясни, усмихнати очи и светло лъчение около лицата им. Всичко в тях показваше, че току що са направили най-важното в своя живот и повече нищо не може да смути душите им. Бяха загубили своя баща и съпруг преди пет-шест години, но сега той отново бе с тях, за да ги подкрепя през настъпващото тежко време.
През драматичните дни в края на май се случиха и много други вълнуващи събития. Спомням си мрачното оживление по някои от улиците на Юч бунар, из които живееха много от най-бедните еврейски семейства. Изпълнени със страхове пред бъдещето, което не вещаеше нищо добро, те искаха да намерят някой лев – за утрешния хляб на децата. Бяха изнесли мизерните си вещи пред малките къщурки, за да ги продадат.Улиците се превърнаха в тъжен пазар, из тях сновяха купувачи. Слухът за изселването на софийските евреи беше се пръснал и извън града. От далечните квартали и от околните села надойдоха хора, за да купят нещо по-изгодно. Бедните обитатели на квартала нямаха какво по-привлекателно да предложат. Тук-таме се виждаха по някой бакърен съд, очукани тенджери и паници, дървени магаренца, върху които хората полагаха по някоя талпа, за да направят леглата си. Изнесени бяха и талпите, обаче купувачите, някои от които обикаляха с каруци, не се спираха пред такава стока.
Спомням си още знаменателното събитие на 24 май 1943 г. Хиляди хора, объркани и уплашени от осъзнатата вече истина, че изселването им от София и разпръскването им в различни градове на страната е само началният етап от коварен план. Обмисляше се 25 000-ната еврейска общност на София да се раздроби на малки части, удобни за следващото етапно изпращане към лагерите на смъртта. Зловещият пример, току-що показан с вземането и откарването на евреите от Беломорието и Македония към лагерите за унищожение, ясно показваше какво очаква и сънародниците им от вътрешността на страната.
Демонстрацията на 24 май беше смел протест срещу насилието и безчовечността. Полицията я разгроми жестоко с побоища и арести. Между задържаните беше и свещеникът хариби Даниел Цион. Той проповядваше истината за близостта между юдаизма и християнството.
Всичко това си спомнях, докато техническият ръководител държеше газения фенер до главата си и четеше нещо от листа пред очите му. Когато приключи, настъпи часът на пушката. Той я взе в ръце. С нея ни подкани, нас, петимата бегълци, да тръгнем пред него към селото. Между лагера и селото имаше малка горичка и там той изстреля няколко куршума над главите ни. Това беше и знак за полицая, който вече ни очакваше пред участъка. Последва жесток побой, тежка нощ. Полицаят имаше също тежка ръка.
Сутринта ни завари в ареста.
Дойде и маларията.
Но истинският светъл ден за мен дойде скоро. Това беше денят на срещата ми с един човек, който ще живее в мен завинаги.
За няколко дни маларията ме стопи. Трябваше да намеря някаква по- силна храна. Слизането в селото беше забранено, но избор нямах. Люлеех се от слабост и едва стигнах до една от по-крайните къщи. Просторен двор ограден с нисък стобор. Виждаха се лехи с едри домати, носеше се аромат на прясно полята пръст. Отворих портичката и видях стопанина. Чакаше пред къщата. Видял ме е и чакаше да вляза. Леко брадясало лице, недоверчив поглед, но добри очи.
– Мога ли да си купя малко домати? – попитах.
Не каза нищо. Мълчаливо тръгна по близката леха, откъсна един- два домата и се обърна към мен:
– Дай си качулката.
Носех яке с качулка. Освободих я и му я дадох. Той я напълни с домати и се върна при мен. Даде ми я. Натежала. Насочих свободната си ръка към джоба – да платя. Той ме възпря.
– Нали си от евреите горе – каза. – Върни се сега внимателно, да не те срещне полицая.
Тръгнах. Плачеше ми се.
Техническият. Полицаят. Селянинът. Отново се запитах – защо хората са добри? Защо хората са лоши? Имат ли свободен избор или някой предопределя съдбата им?
Може би един стих от Второзаконие (30:15) ни казва нещо:
„Виж, аз залагам днес пред теб живота и доброто, смъртта и злото“.
Това е всичко.
