Добър ден, приятели,
Днес се събираме, за да отбележим годишнина от най-голямото зло на двадесети век – Холокоста. Много страшно, много! И в това страшно време 1942, 1943 и отчасти 1944 г. аз съм била на 14 години. Моите родители имаха две деца – момче и момиче. Нанесоха се да живеят в град Дупница, в семейство Бежански, собственици на къщата. Те на първия етаж, ние на втория етаж, те с момче и момиче, ние – момче и момиче, на една и съща възраст. Така се заобичаха тези две семейства, заживяха дружно – българско семейство и еврейско семейство. Дружни, дружни много! 1937 г. те се преместиха в София да живеят. Но дойде 1942 – много страшно, затвориха ни в къщите, нямахме право да излизаме, нямахме право да учим, изгониха ни от училище. Нямахме право да излизаме, имахме час полицейски.
В един полицейски час закъсняла съм две или три минути и ме среща полицай, и ми казва, гледа си часовника и налага ми да отида в полицейския участък. Нямаше изход. Отидох там. Трябваше да преспя една нощ. Дадоха ми парцал и кофа да мия и чистя. На другия ден чак баща ми идва и успя да ме освободи. За най-малките прегрешения страдахме, от къщи ни извадиха. Полицейският началник хареса нашата къща и ние трябваше да напуснем. Една съседка, която имаше приземен етаж, ни взе у тях. Боже, ето, българи, евреи, така добре ни помогнаха! Това никога не се забравя, никога! В тия трудни моменти какво сме изживели, не можете да си представите!
И 1943г. обаче, дойде най-страшното. Направиха списък на всички евреи, живущи в град Дупница, за да ги извозят за концентрационните лагери на смъртта. И всичко беше почти готово, всички евреи вече знаеха. Тогава нашите приятели, представяте ли си? Те от София, мъж и жена, Слава и Мара Бежански, идват в Дупница да видят своите приятели, защото те знаеха какво ги очаква. Ето, 76 години аз винаги, когато говоря за това, плача, не мога да спра. Казаха: “Шели не я даваме, тя ще дойде с нас в София!” Това забравя ли се? Кажете ми, забравя ли се? “Тя ще дойде с нас, край!” Майка ми се казваше Виктория. Вика: “Приготви нещо, взимаме я с нас”. А майка ми вече ще припадне. Нашето близко семейство Бежански настояха и моите родители, как да Ви го предам този момент, как да Ви го предам, не знам! Това е нещо страхотно изживяване! Аз, която не съм се делила от моите родители никога, трябваше сега да ги напусна. Прегръдки, целувки, а те, те знаят, че отиват на заколение и знаят, че това е последното виждане! И на тях никак не им е било лесно това да сторят и да се съгласят, но нямаше изход. Нямаше изход! Качихме се на влака, два часа и половина моите спасители се обръщаха към мене, Людмила, Людмила. Людмила се казваше тяхната дъщеря, Людмила, така, Людмила, иначе, Людмила, гледай да заспиш. Покриваха с вестника лицата си. Стигнахме у тях. Там тяхната дъщеря Людмила, баба й, майка на Мара Бежанска, баба Люба, се учудват какво става. И Мара Бежанска им разказа набързо и забрани всякакви приказки по тоя въпрос. Мен ме настаниха в банята. Дадоха ми ръкоделие, книги. Казаха ми: “Тук няма да шаваш, няма да мърдаш”. Там ми носеха храна, там понякога влизаше Мара Бежанска, майката, да поговорим малко, но всичко в пълна тишина, скришом, да не би баба Люба да се разприказва някъде. Всичко беше много добре изпипано, защото само някой да беше заподозрял какво правят те, свършено беше с тях. Свършено! Законите бяха жестоки.
И те щяха да пострадат много. И така в банята, не мога да кажа точно колко време, но не по-малко от три-четири месеца. Като спря тая депортация, дойдоха вече съобщения, отпадна отиването. Тогава дойдоха моите родители и ме прибраха. Това добро е изразено вече в лицето на моите внуци. Ето и мои правнуци имам. Има надежда, да, така е!
Видеозапис на интервюто с г-жа Рашел Таджер можете да видите тук.
