Войната започна 1939 г., аз си спомням като днес деня, в който югославски самолети бомбардираха София. Поради тая причина, това беше един хубав ден, не си спомням точно кога, но мисля, че беше през лятото, немците бяха започнали вече да водят война с Югославия и тогава югославяните бомбардираха покрайнините на София. Впоследствие почувствах войната на своя гръб поради това, че се въведе купонна система, започнаха да недостигат продуктите, започнаха да недостигат платове за дрехи и т.н, бельо. И по този начин войната я почувствахме.
Ние почувствахме и не само войната, защото непосредствено след войната вече започнаха в резултат на това, че България се ориентира към Германия, започнаха да се провеждат мероприятия, които са насочени срещу еврейския народ и специално срещу нас като малцинство в България. Тогава като цяло почувствахме, че ние сме едно малцинство, което е третирано по един по-специален начин, негативен по отношение на нас. Те забраниха на баща ми да работи, забраниха на много хора да се занимават със свободните си професии, никой от нашите сънародници по-възрастни не можеше да работи на държавна работа. Това всичко се почувства вече в един по-голям мащаб. Правителството въз основа на Закона за защита на нацията беше взело решение да изсели най-напред евреите от София в провинцията и по-големите градове с оглед да се улесни по-късно транспортирането до лагерите на смъртта в Полша и Германия. На 24.05. 1943 г., когато започнаха да се изпращат на софиянци тези писма, с които ги задължаваха с 30 кг багаж да се явят на Столичната гара в определен час като състав на определена команда без да знаят за къде заминават. В този период, три-четиридневен период, ние получихме всичките, майка ми и баща ми, братята и сестрите на баща ми, получиха специални писма, с които ги задължаваха на различни дни в определен час да се явят на Столичната гара, за да се отправят със съответната команда, даже те се наричаха команда 90, команда 80 и оттам ги изпращаха в съответните провинции. Но до момента, когато трябваше да заминат, те не знаеха за къде ще пътуват. Това е, което ние получихме като заповед да напуснем страната. Ние оставихме нашата къща на наши близки да я пазят, да я съхраняват, но тръгнахме с 30 кг багаж и цялата покъщнина остана там. Запечатахме го с една лепенка и ключовете предадохме в Комисарството по еврейските въпроси. Като пристигнахме на гарата, разбрахме, че ще пътуваме за Пазарджик.
Бих искал да се върна малко назад да Ви опиша една картина, която е потресаваща. За тези три-четири дни еврейството, което масово населяваше района на запад от “Христо Ботев“, това бяха някъде около 20 000 – 30 000 души евреи, трябваше да ликвидира своето движимо, недвижимо имущество. Целият район там се превърна в пазар. Тъжна гледка. Всеки изнася часовници, предмети за продажба, защото никой не знае къде отива и искаха да вземат някой лев, за да могат да осигурят евентуалното съществуване в мястото, където ги отправят. Тогава под сурдинка се говореше, че това е временно преместване и от там следва заминаването през Лом, където били подготвени шлеповете за заминаване в Освиенцим.
Децата на 13 години не могат да кажат, че имат страх. Аз лично го възприемах като една авантюра, даже в известен смисъл интересно, но трагедията беше пълна, защото покрусата на всичките моите близки и роднини по-възрастни беше страшна. Ние отивахме на заколение, не знаехме къде точно отиваме. Даже някои от тях знаеха вече съдбата каква е, защото по неведоми пътища информацията какво е станало с германските евреи, с полските евреи, това беше известно на нашите по-възрастни сънародници. По една щастлива случайност моята баба и дядо и моята най-малка леля, Жули, за която Ви казах, бяхме в Пазарджик. Всички останали бяха пръснати в други градове. Едни от братята на баща ми бяха в Русе, други бяха в Шумен, трети имаше в Михайловград, Фердинанд, изобщо бяха пръснати и ние нямахме никакъв контакт с тях. Когато заминахме, в самата вечер, когато тръгнахме, разбрахме, че пътуваме за Пазарджик, от 9 ч. тръгнахме. Пристигнахме някъде към 12 ч. – 1 ч. на гара Пазарджик, натовариха ни на камиони и ни закараха в едно училище, което сега се нарича „Островското училище“, училището при острова. Тогава училището беше разпуснало учениците си вече и ни настаниха в един гимнастически салон. Трябва да сме били някъде около 100 семейства в един гимнастически салон. На пода имаше слама и там каквото успяхме, се настанихме да живеем. Междувременно еврейската община в Пазарджик беше организирала кухня и в разстояние на няколко месеца ние получавахме храна от тази кухня. Нямахме право да напускаме района на училището. Бяхме просто като в концлагер.
Впоследствие се разреши, не знам поради каква причина, може би поради обстоятелствата, че вече беше настъпил поврат в източния фронт, отношението беше такова, че ни пуснаха да отидем да живеем в домовете на наши сънародници в Пазарджик. Там живяхме известно време, за да можем да освободим училищата, които започваха вече учебни занятия. Значките ги получихме още в 1942 г. Когато се прие Законът за защита на нацията, задължиха всички еврейски деца над 13 г. да носят еврейски значки на различните дрехи, а на всяка дреха, която носите, трябваше да има значка и то зашита, а не подвижна. По тоя начин и икономически заставяха да се охарчим, защото една значка се продаваше на определена цена, което беше неприятно. Имаше специален режим, разрешаваха да се правят покупки само два часа сутрин. През останалото време трябваше да си стоят по домовете и тези, които отиваха на работа, които си бяха намерили работа, имаха специални разрешения да ходят на работа. Останалите бяха задължени да си стоят вкъщи. Пропуснах да Ви кажа, тъй като ние бяхме много като хора, а еврейското население в Пазарджик беше по-малко, не можахме да се настаним във всичките тези домове, където живееха и тогава разрешиха по изключение на някои от тях да се настанят в домове на българи, които живеят в Пазарджик. Моята баба и дядо с моята леля се бяха настанили в една стая в двора на едно българско семейство, което прояви такава пиета, бих казал, към тези хора да ги приеме и да не им иска никакъв наем. Те живееха там без наем.
Видеозапис с интервюто с г-н Леон Алшех можете да видите тук.
